Джош Малерман: Червеното пиано

Виж , прекъсна го Лари. Още една. Също толкова хубава.

„Дейнс" се умълчаха. Ушите им почти се докосваха.

И тази ли познаваш, Филип ?

Не. Не я познавам.

Обзалагам се, че минава всеки ден оттук , каза Дуейн с леко отнесен глас.

О, човече ! Лари се обърна към барабаниста. О, ЧОВЕЧЕ! Дуейн!

Не, чакай, не казах…

Ще го направим, Дуейн!

Не, не, чакай, Лари…

Ще си купим място за собствено шибано студио!

В този ден „Страната на чудесата" е пълна. „Дейнс" са наети да запишат албум, рокендрол, защото са добри в това, което правят, и мястото, което имат, бе станало легендарно в града заради „добрия му звук". Дори джаз изпълнителите записват при тях, въпреки репутацията им, че са луди. Това място е професионално, колкото шкафа с алкохол на чичо ми , веднъж каза Клей Дениълс, но да ми го начукат, ако не звучи като злато . „Дейнс" бяха направили хит и после записаха още две успешни песни в „Страната на чудесата". „Вдигни шум" стигна номер 17 в местните класации, а „Убийствен гъдел" се изкачи до номер 6. Но „Бъди тук", която стана номер 1, ги изстреля на върха. И все пак фактът, че са служили по време на Втората световна война, е основната причина за успеха им. Няма значение, че не са воювали на предните линии. За повечето американци да си бил във военен оркестър, е все едно да си бил в армията. А етикетът „ветерани" е достатъчно основание дори местните, които изобщо не се интересуват от музика, да се отбиват, за да погледнат какво се случва в „Страната на чудесата".

Някои от тях им стават добри другарчета по чашка. Други си тръгват, притеснени заради Филип Тонка, пианиста, който изпива повече шотове, отколкото са нотите, излизащи изпод пръстите му.

Чупката. Поел съм по Пътя.

Какъв Път?

Погледни надолу. Не го ли виждаш? И ти си застанал на него.

Някои смятат, че „Дейнс" са увредени. Пият повече от ветераните от Първата световна война. Никога не пропускат парти. И спонтанно написват саундтрак за следвоенен филм, който е едновременно гневен, радостен, объркан и съзнателно невеж. Сякаш казват да продължим напред. Всичко това бе вчера, вече е минало . Името на песента им, която стана хит номер 1, непреднамерено обобщава колективния им мироглед.

Бъди тук.

Вдишай това сега .

Бъди сега .

— Сложи одеяло вътре в него — казва Лари по микрофона от апаратната.

Днес имат работа за вършене. Но ще се справят ли?

— Сериозно? — пита хлапето барабанист от „Спарклърс". През стъклото прилича на изгубено дете. — Одеяло в барабана?

Дуейн се надига от дивана в апаратната и започва да говори на микрофона с дълбокия си глас, който винаги е бил най-авторитетният в „Дейнс".

— Ще звучи по-малко кухо, синко. С по-приглушен звук. Довери се на Лари. Сложи одеяло в касата.

Барабанистът на „Спарклърс", хлапе от предградието, с чиста къдрава руса коса, се оглежда за одеяла.

— На леглата — казва Филип и посочва през стъклото. Отпива от бутилка ром „Ронрико". Китаристът на групата помага на барабаниста в търсенето. Без да иска, удря ключовете на своя „Фендър Стратокастър" в стената. Тъй като китарата му вече е включена в усилвателя, звукът отеква през високоговорителите в апаратната.

— Виждате ли онези четири койки в задната част? — казва им Дуейн.

Членовете на бандата често спят в студиото; диви нощи, ранни часове, и без това трябва да са тук на сутринта. Подът е осеян с празни бутилки.

Барабанистът вдига един спален чувал.

— Не — казва Лари на микрофона. — Прекалено е дебел. Нещо по-леко.

Сега барабанистът се изчервява. Смята, че му се подиграват. Мениджърът на групата, Артър, богато хлапе от Бирмингам, изглежда притеснен.

Той стои до кожения диван в апаратната.

— Хора, наехме ви да направите запис, не да декорирате барабана на Фред!

— Виждаш ли онова одеяло в жълто и черно, Арт? — пита го Лари и посочва с молива през стъклото към едно неоправено легло до по-далечната стена.

— Да, разбира се, че го виждам.

— Точно него използвахме при записа на „Бъди тук".

Мениджърът прекосява бързо апаратната. Взема микрофона от Лари.

— Фреди. Какво ще кажеш за жълто-черното одеяло на дюшека до коляното ти?

Панталоните на барабаниста се смъкват надолу по задника му, когато се навежда да го вдигне. Филип поставя ръка на рамото на мениджъра.

— Знаеш ли от какво се нуждаят момчетата ти? — пита той.

— От какво? — Арт проверява часовника си. Непрекъснато го прави. Притеснява се за времето. За времето и парите.