Джош Малерман: Червеното пиано

— Добре — кимва Дуейн. — Тогава нека се позабавляваме.

Докато с Филип раздават шотовете, вратата на бара се отваря и влиза Рос. Ръцете му са в джобовете на якето и е прегърбен. Винаги се движи и стои така — дори когато свири на китара.

Младежите го зяпват с благоговение. В края на краищата неговата китарна линия в „Бъди тук" превърна песента на „Дейнс" в хит.

— Съжалявам, че закъснях — обръща се той към Филип. — Дълга нощ.

Филип разбира. Не се случва за пръв път някой от групата да се оправдава с махмурлук.

— Рос, запознай се със „Спарклърс".

Рос ги оглежда. Познава Филип достатъчно добре, за да знае защо ги е довел в „Бърлогата на Дъг".

— Ти си Рос Робинсън — казва китарист на „Спарклърс", зяпнал несресаната му къдрава коса. — Накъдрих се, за да прилича косата ми на твоята.

— Приличаш на клоун — тросва се Рос. После взема един от шотовете и го излива в гърлото си.

— По-добре ли си? — пита Лари.

Рос изтрива устата си с ръкава на кадифеното си сако.

— И по-зле съм бил.

Филип вдига чашата си и подканва новаците да пресушат и своите.

Арт, мениджърът на групата, се втурва да ги спре. Косата му е мокра от пот. Връзката му е разхлабена.

— Я чакайте малко! Трябва да довършите записа! Момчетата ми не може да се мотаят така!

Музиката гръмва. Филип поглежда през рамо. Мисти му се усмихва зад бара.

— Всичко това е част от сесията — казва Филип. — Това е насочване по Пътя.

Пресушава шота си, грабва вокала на „Спарклърс" и започва да танцува с него. Слага ръката на хлапето на гърба си и го кара да води.

Пътят е отвел Филип до невероятни места, но понякога, както когато се вглежда в очите на младия наивен музикант, той се чуди колко далеч може да стигне, крачейки по него.

Тези деца, Филип знае, все още не са напуснали дома си.

Рос се промушва между него и певеца с нови шотове в ръце.

— Повече не! — заявява Арт и пристъпва напред. — Говоря сериозно! Повече не!

„Малката хубава сладуранка" свършва и започва „Млада любов" на Сони Джеймс. Още няма обяд и редовните клиенти зяпат музикантите. Тези мъже, ветерани от Първата световна война, са тук от осем сутринта.

Лари започва да танцува с мениджъра на новаците. Арт прилича на дете в ръцете му. Барабанистът на „Спарклърс" разкопчава горните копчета на ризата си.

— Ето — обръща се Рос към Филип. — За нула време ще е пиян като талпа.

Младежите се отпускат. Виждат се странни танцови движения. Китаристът целува плакат с актрисата от новия хорър филм „Тя дойде от ада". Входната врата се отваря и дневната светлина очертава на прага силует на човек.

Филип не го вижда.

— Мислиш ли, че сме готови да записваме? — пита Лари един от новаците.

Лари се усмихва, но поклаща глава — „не".

— След около още двайсет години.

Майтапи се с хлапето.

Филип усеща потупване по рамото. Обръща се.

Човекът, когото вижда, е с бледи сини очи, изсечена челюст и грижливо подстригана коса и има по-скоро познато, отколкото приятелско присъствие.

Военен , казва си Филип. Не е виждал подобно лице от доста време. Ветераните са едно нещо и те се променят през годините. Но хората, които дават заповеди — не.

Пътят му се струва леко нестабилен. Стъпките, които отекват по него, са различни.

— Филип Тонка? — пита мъжът.

— Аха?

Сериозно изражение е обхванало долната половина на лицето на мъжа, но очите му все още блестят. Нищо не блести така примамливо, както армията, мисли си Филип.

Може ли наистина да е военен? Тук?

— Да не сте почитател на „Дейнс"? — пита Филип, все още с надежда, загледан в призрака на това, което бе смятал за отдавна приключило.

Мъжът кимва.

— Да. Почитател съм.

Филип забелязва изгладения костюм на мъжа. Връхно палто без топченца мъх.

— Искате да запишете песен? — пита той. Но само се опитва да отлага.

— Казвам се Джонатан Мал. Ще се присъедините ли към мен за едно питие?

— По средата на звукозаписна сесия сме.

Мал оглежда бара. Попива обстановката.

— Ще отнеме съвсем малко.

Но Филип знае, че ще бъде по-дълго.

Повежда мъжа към едно сепаре. Дуейн ги наблюдава. Погледите на двамата се срещат и те споделят безмълвно притеснението си.

Военни? Тук?

— От армията ли сте?

Мал сяда от едната страна на масата, Филип — от другата.

— Имате набито око. Военно разузнаване. Повечето от колегите ми ме познават като „секретар Мал". Предлагам една възможност за вас и за останалите от групата.