Джош Малерман: Червеното пиано

— Ангажимент?

— Би могло да се каже.

— Къде?

— Е, точно това бих искал да обсъдим.

— Да го обсъдим тогава.

— Африка.

Филип не може да повярва на ушите си. Може би е заради шотовете. Може би е заради армията.

— Това ще струва много пари.

— Със сигурност ще ви платим. Значителна сума. Огромна. Но този ангажимент ще бъде малко по-различен от тези, с които сте свикнали.

— Колко различен? — пита Филип с надежда в гласа. Тази надежда все повече звучи като спомен, последния остатък от привичното му лекомислие.

Мал потропва с пръсти по масата.

— Няма да свирите по време на този ангажимент. Изобщо няма да правите музика, да вдигате шум. Всъщност… ще се ослушвате за един специален звук.

Филип поглежда колегите си. Изпитва внезапен копнеж, както когато човек наблюдава с тъга познатия свят около себе си и знае, че той си отива.

Пътят.

Да не се е отклонил?

— Какъв звук? — пита Филип и се обръща отново към военния, към промяната, която предстои.

— Какъвто никога не сте чували — казва мъжът.

И Филип не се съмнява в това. Няма никакво основание да смята, че там, където този човек иска да ги изпрати, ще има нещо познато.

— Може ли да го чуя?

— Не тук.

— Защо не?

Мал прави пауза.

— Както знаете, редник Тонка, основна функция на армията е да защитава населението на страната.

Филип се усмихва, но не защото това, което мъжът е казал, е смешно.

— Какъв звук може да постави хората в опасност?

Мал поставя лакти на масата и за секунда Филип вижда крайчеца на ролка, стърчаща от джоба на сакото му. Очите на Мал се насочват към устните на музиканта, сякаш го молят да скрие усмивката си. Не е подходяща тук, казва той без думи.

— Зложелателен, редник Тонка.

Филип все още мисли за тази ролка.

— Говорите за него така, сякаш е живо същество.

Мал се навежда отново напред.

— Нека да отидем да поговорим на по-уединено място.

Като по даден сигнал, врявата зад тях се надига още по-силно. Лари е хванал един от новаците през кръста и го повдига високо.

— В „Страната на чудесата" — подсказва Мал.

— Да поговорим — повтаря Филип.

Може да спре това сега. Каквото и да е то. Може да каже „не". Тук ми харесва. Не искам да ходя никъде другаде. Не можете да ни накарате.

— За да го чуете — казва Мал.

Зложелателен звук, редник Тонка.

— Дайте ми една минута — казва Филип. — Ще събера бандата.

Но докато се измъква от сепарето, докато минава през бара, за да доведе приятелите си, Филип си повтаря: Не, никакво количество пари, никакво любопитство няма да ме накара да оставя всичко това зад гърба си.

И все пак… споменът за онази ролка в джоба на военния…

Може би е така, защото не можеш да видиш докъде ще те доведе това , мисли си Филип, докато поставя ръка на рамото на Рос. Може би е така, защото хората не могат да видят края на това, което се съгласяват да започнат.

— Какво става? — пита Рос. Но той също е видял мъжа.

— Това приятелче иска да отидем в студиото. Има запис, който иска да чуем.

Рос се колебае.

— Той е военен.

— Да.

— Ще има ли пари от тая работа?

— Каза „значителна сума".

— Значителна от тяхна или от наша гледна точка?

— Каза „огромно количество".

Рос поглежда към Лари, който танцува покрай бара.

— И после ще се върнем веднага отново тук? — пита той Филип.

— Да.

Но двамата приятели се споглеждат за частица от секундата и всеки вижда в очите на другия истината. И двамата знаят, че няма да се върнат веднага отново тук.

— За какво става дума?

— За звук.

Рос се усмихва. Но усмивката му не е приятна.

— Е, по дяволите, Филип — казва той, потънал вече в пот. — Колко може пък да навреди един звук?

На твое място не бих го направил…

Фисури, пукнатини, цепнатини, каньони.

И не само в костите му.

Филип се опитва да навърже събитията.

Обед е и слънчевата светлина прониква през единствения прозорец на стаята. Руса медицинска сестра, Делорес, му бие инжекция и дори този контакт, иглата до кожата, е нещо.

Филип се чувства страшно самотен.

Имаше един секретар, Мал, който влезе в бара, „Бърлогата на Дъг". Имаше един звук. Имаше…

Но в известен смисъл след звука нямаше нищо. Сякаш, след като Филип излезе от сепарето и събра членовете на групата, реалността ерозира; сякаш дневните дребни задачки, жуженето на битието, нечутият шум от въртенето на планетата… всичко просто бе заменено от… звука.