Джош Малерман: Червеното пиано

— Едно, две, три, четири…

Но отброяването на едно-две-три-четири му напомня за барабаниста Дуейн, за началото на песента на „Дейнс", за факта, че не може да помръдне дори пръст и че вероятно никога отново няма да може да свири на пиано.

— Дуейн. Лари. Рос. Жив съм.

И после чува глас… толкова близо до ухото си, че Филип би подскочил, ако можеше.

— Това е добре.

— Хей! — изкрещява Филип.

Лек смях. Женски.

— Не съм плашила никого така от Хелоуин, 1949-а — произнася гласът. Същият като онзи, който бе чул да шепне, когато се бе събудил. — Бях се скрила под леглото на дъщеря си. Носех гумена кухненска ръкавица. Хванах я за глезена.

— Коя си ти?! Покажи се!

— Отпусни се — казва тя. — Аз съм сестра Елън. Грижа се за теб вече шест месеца.

Скърцащ стол. В негово дясно се появява лице. Изглежда младо. Съвсем свежо младо лице. Лунички по целия нос. Гранитеносиви очи. Черна коса. Бяла престилка.

— Гладен ли си? — пита тя.

Филип не отговаря. Само се взира. Когато тя говори, главата й се наклонява на една страна. Дали осъзнава колко лесно се движи?

— Нека ти донеса нещо за ядене.

Тя се изправя и отново изчезва някъде вдясно от Филип. Тропащите й по плочките на пода токчета му дават по-добра представа за пространството от ехото на гласа му. Застанала навярно на прага на вратата, сестрата проговаря:

— Не мога да ти опиша колко се радвам, че се събуди.

После излиза и Филип се заслушва в отекващите й по коридора стъпки.

Представя си други хора в стаята, застанали безмълвни до него. Лицата, които вижда, са военни. Други лица, други очи. И очите на тези лица искат да знаят повече неща, не само дали е гладен.

— Ехо? — пита той, треперейки. Не може да се отърве от тревогата, която го изпълва от мига, в който се е събудил. „Дейнс". „Дейнс". Къде са останалите от групата? — Има ли някой друг тук?

Сестра Елън го е научила на нещо много важно през тази половин минута, която бяха споделили: Филип не само едва успява да помръдне… но дори не може да разбере дали в стаята има някого, който го гледа, докато опитва.

И лицата, които си представя, отварят устите си. И въпросите се изливат оттам като песъчинки на пясъчен часовник.

Въпросите ще дойдат. Филип го знае. Въпроси за Африка и за източника на звука. Въпроси за останалата част от взвода, за „Дейнс", за това, което е чул там Филип, за това, което е записал.

И все по-налудничави въпроси. Като: Какво всъщност отведе Рос? Какво отведе другите? Къде ги отведе? И защо изглеждаш толкова уплашен, редник Тонка, когато те питаме тези простички неща?

Въпросите ще дойдат.

И когато това стане, какво ще им каже Филип?

Ще запее ли? И колко ще им изпее?

— Ей, Филип — казва Мисти. — Изглежда, вече доста си пийнал.

На Мисти нещата винаги й „изглеждат" някак.

— Добре съм — усмихва се Филип.

— Явно записваш с банда сухари — кимва тя към „Спарклърс", които са се настанили по-надолу на бара със смутен вид. — Как се казват? „Бланд" [3] Bland (англ.) — скучен, досаден, вял. — Б. пр. ?

— „Спарклърс" [4] Sparkler (англ.) — бенгалски огън, фойерверк. — Б. пр. .

— Исусе…

Лари намигва на Мисти над рамото на Филип.

— Нашата задача е да ги накараме да се отпуснат.

— Не можеш да направиш запис, без да задълбаеш с иглата в плочата — заиграва се с думите Мисти.

— Ще задълбаем — казва Лари. После вдига рамене. — Всъщност не знам. На тази повърхност може и нищо да не остави следа. Може би няма да стане.

— Помогни ни да ги поразчупим малко — казва Филип.

— Разбира се. Какво искаш да им дам?

— Нещо страховито. Нещо силно.

Мисти се замисля. Но не задълго. Не за първи път „Дейнс" водят групи в „Бърлогата на Дъг" на Бобиен Стрийт. Подрежда пет чашки.

— И ние ще вземем от същото — добавя Филип.

Мисти се усмихва майчински. Филип я харесва. С късата си тъмна коса и силни очи би могла да му бъде сестра. И винаги е била мила с бандата.

— Смятате ли да записвате нещо днес? — пита тя, докато налива шотовете.

— Още не сме приключили с ударните.

От джубокса зазвучава „Малка хубава сладуранка" на Търстън Харис. Поклащайки се в танцова стъпка, Дуейн взема половината от шотовете от Мисти. Филип грабва останалите. Отнасят ги към „Спарклърс", които сега са се събрали на дансинга. Но все още не танцуват.

— Харесва ли ви тази песен, момчета? — пита Филип.

— Да — отвръща басистът на „Спарклърс". Филип забелязва отражението си в тъмните очила на хлапето. Изглежда пиян. — Забавна е.