Джош Малерман - Червеното пиано

На ръба на дупката вече не си говорят.

Ушите им са защитени под слушалки, марля, очила и каски. Но Филип знае, че тази защита не може да направи кой знае колко.

Лицето на Елън му се струва много малко, увито по този начин.

Входът към мината също прилича на ухо; пустинята, мисли си Филип, сигурно ги е чула да идват.

И въпреки че и преди е стоял на това място, картината му изглежда напълно нова, такава, каквато сигурно я възприема Елън.

Пита се дали преди, насочили фенерчетата си надолу, членовете на взвода му са видели как тялото му бива повлечено към дъното на дупката.

Филип преценява, че спускането надолу е около пет метра.

Има и по-добър начин да слязат. Елън вече е поела по стълбата, чиито метални стъпенки са забити здраво във втвърдената пръст. Някои от тях са ръждясали, всички са стари, и когато Филип започва да се спуска, си представя двамата английски музиканти в червено, с китари, прикрепени на гърбовете, обсъждащи песните, които ще свирят за миньорите.

На дъното, когато тъмнината се разцепва от светлината на фенерчетата им, Филип забелязва червен триъгълник на арка, вход, началото на лабиринта.

Той посочва белите букви, пришити в избледняващата червена тъкан.

КОЗИ.

Толкова очевидно е, че е висящо знаменце. Талисман на любим детски отбор.

За Елън това е все едно да види мечтата на своя приятел да се материализира, абсурдно невероятна история, изградена фрагмент по фрагмент, с реални доказателства, доказателства за приказка, на която никой не би повярвал.

Минават под арката и влизат в мината.

Филип търси следи, каквито и да е следи, може би дори следа от собственото му влачено из прахта тяло преди шест месеца. Но няма такива. Пръстеният под изглежда почистен, сякаш лудият е знаел, че те идват.

Стигат до нов коридор и завиват наляво. Решението е произволно, стига да продължат да имат усещането, че слизат по-надолу. Друг коридор. Друго ляво.

После надясно. Подът се спуска надолу. Филип непрекъснато оглежда стените, търси врата на килия, търси приятелите си.

Няма никакво доказателство, че някой наскоро е минавал оттук. Сякаш през половината година, откакто Филип бе пострадал, мъжът бе разчистил, бе отнесъл всичко със себе си, бе изчезнал.

Всичко освен звука.

Въпреки защитата, слушалките и каската, които носи, Елън вече е повърнала два пъти. Звукът идва на вълни, вълни, които Филип си спомня, вълни, които може да усеща, но едва чува.

Той вече не се страхува от звука.

Друго дясно. Друго ляво. Няма килии. Няма врати. Няма музиканти.

Но звукът продължава да се носи из въздуха.

След четири часа слизане спират да хапнат. Свити в мрака, те не говорят, докато си разменят пликчетата със сушени плодове и хляб и пият вода от манерките. Филип сваля шапката си. Елън му прави знак да не го прави. По-добре е да си ненужно подсигурен, отколкото да съжаляваш. По-добре е да си глух тук долу, отколкото да не си никакъв никъде.

Но Филип вече не се страхува от звука.

Още един час надолу и Елън отново му бие инжекция. Иглите приличат на тънки пръсти на фона на избледняващите снопове светлина от фенерчетата им и Елън се замисля за пръстите на смъртта, които някога я плашеха пред вратите в „Мейси Мърси".

Стават, потеглят, продължават.

След осем часа слизане в дълбините Филип посочва разцепеното дърво на затворена врата без дръжка и Елън знае, че зад тази врата той бе намерил костюма на мъжа. Рогата и копитата. Червената армейска куртка от военния духов оркестър заедно с панталоните. Но когато влизат вътре, тези неща ги няма.

Филип се спуска припряно през малката стая, през втората врата, към мястото, където Елън знае, че е намерил затворника в килията. Филип вече стига до решетките, осветява с фенерчето си пространството зад тях, когато Елън го настига.

Тъй като е почти глуха, й се струва, че ахва, когато вижда съсухреното тяло вътре. Но може би всъщност крещи.

Филип осветява коридора по цялата му дължина. След това се затичва. Търси други килии. Други врати.

Ако този затворник е бил зарязан, оставен да умре… Защо съдбата на останалите да е различна?

Филип стига до задънен край, твърда стена от пръст, и се връща назад, повежда Елън по редицата от коридори, където бе видял улиците на Детройт, автомобилите и лицата на приятелите си. Този път вижда само истината за това място. Настоящето.

Но Елън вижда дъщеря си Джийн.

Филип се усеща, че ходи сам, обръща се и забелязва Елън в коридора, как гали с пръсти празния въздух пред себе си.