Джош Малерман - Червеното пиано

Някой ден лекарството ще свърши.

Той кимва.

Знам.

На полета до Балтимор всички пушат. Мъглявината напомня на Филип за мъглата на мястото, където Атлантическият океан се среща с пясъка на Намиб. Ако присвие очи, може да реши, че е там. Може да чуе Рос да говори за стоте хиляди долара, може да чуе как Дуейн се оплаква за обърканите кабели и какъв е най-добрият начин да ги увие. Щайн прави снимка на Лари, който държи макарата и казва: „Ще ловим звук. Това е нашият капан!". Гриър проучва ландшафта и разказва как има доказателства, че пустинята Намиб е домът на „най-ранния човек" и че толкова пусто, толкова голямо открито пространство със сигурност пази древни тайни.

И Лавджой.

Лавджой, който винаги стоеше настрана от другите, втренчен в далечината, но вероятно никога случайно. Филип мисли много за Лавджой.

След като се приземяват и прибират багажа си, Филип казва на Елън, че ще се върне веднага. Оставя я в чакалнята, където ще чакат до следващия им полет, и се насочва към тоалетните. Зад тях са телефоните.

Звъни вкъщи.

Майка му вдига телефона.

— Мамо — казва Филип. — Жив съм.

Тъй като Филип разказва много за миналото, за духовната енергия и за това, че звукът и неговата честота могат да призовават призраци в реалността, Елън мисли постоянно за дъщеря си.

Не може да се въздържи. И не иска да се въздържа. Полетът от Атланта до Йоханесбург е над петнайсет часа и Елън съзнателно избира да прекара това време, мислейки за Джийн. Когато се настаняват на местата си, на всеки пътник бе дадена пощенска картичка. Стюардесите предложиха всеки пътник да напише на картичката си преживяванията си по време на полета. Биха могли да я изпратят от летището в Йоханесбург. Да накарате приятелите си у дома да завиждат, казва един от пилотите, преди да намигне на Елън.

Сега мнозина от пътниците правят точно това; потънали в мислите си, погълнати от наблюденията си, чудейки се какво да кажат, как да опишат храната (омари), седалките (не се отпускат назад толкова, колкото на други самолети) и другите пътници (много дим! И човекът до мен хърка!). Елън пише на дъщеря си.

Джийн…

Пътувам към Африка, можеш ли да повярваш? И съм влюбена. Иска ми се да си тук. Иска ми се да си навсякъде.

Филип спи на седалката до нея. Пръстите му помръдват тихо на коляното му. Сякаш свири на пиано в съня си.

Елън се оглежда към другите седалки, вижда едно малко момиче, което отвръща на погледа й. Усмихва й се.

Елън й махва.

Глупаво е, но почти й се струва, че може да чуе песента, която Филип свири. Отвъд прозореца светът е само облаци, а после — само вода. И двете са правилен фон за призраци, мисли си Елън.

Може би Филип свири за тях.

Джийн.

В хотелската стая Елън бе изживяла звука напълно. Беше й станало зле и тя няма никакво желание да го чува отново. И все пак знае, че ще го чуе.

Може би Филип свири точно за този момент, саундтрак за деня, в който се бе променил завинаги.

Поглежда през прозореца и чува великолепна мрачна мелодия. Звучи като облаците. Звучи като океана. Звучи като двама души, които пътуват към нещо ужасно, могъщо и истинско. Когато отново поглежда напред, момиченцето вече не я гледа.

Елън довършва картичката си до Джийн.

Филип казва, че е видял призраци в пустинята, Джийн. За някои хора това би било чиста лудост. Но за мен… е достатъчно. И ако Филип е видял един призрак, защо тогава да няма още много? А ако има много призраци, ти със сигурност ще си един от тях. Разбираш ли, Джийн? Филип ми дава възможност отново да бъда с теб.

Елън пише, Филип свири, а светът отвън става вечер, после отново ден.

Когато пристигат в Йоханесбург, Елън вече не се страхува от историята на Филип за хаотичните коридори в тъмния подземен лабиринт.

Тя е готова.

Когато пресичат границата и се озовават в протектората Бечуаналанд, Филип не се чувства добре. Изпитва болки в цялото тяло. Нещо толкова просто, колкото наместването на седалката в автобуса, е достатъчно, за да го разплаче. Тъй като е тежко пострадал и видимо с петниста и изранена кожа, останалите пътници, предимно африканци, го оглеждат и после учтиво извръщат очи. Това е добре.

Така Елън има възможност да му бие инжекция.

— Знаеш ли — казва тя, — всъщност бях уволнена, защото не пожелах да ти дам точно това лекарство, а сега, виж ме само, бързам да го извадя от чантата си.

— Лошо ми е — казва Филип.