Джош Малерман - Червеното пиано

Това е пиано.

Боядисано в червено.

Филип се втренчва. Широко отворени очи. Поти се. Наранен. Уплашен. Чувства се като в кошмар, но по-топъл, измамно топъл.

Пианото изглежда готово за концерт. Заобиколено от микрофони, готово за запис. Или като готово внезапно да заговори, най-накрая да обясни всичко на Филип.

Той влиза в стаята.

Над пианото, на стената, виси голям барабан. Червен.

Бяла дългокосместа коза е нарисувана в центъра. И под нея се виждат думите:

БОГЪТ НА ВСИЧКИ МАЛКИ НЕЩА

КОЗИТЕ.

Филип докосва ключа фа на врата си. Фа от мелодията на неговия свят.

Всяко добро момче постъпва правилно.

Когато стига до пианото, допира пръта на пейката. Оглежда клавишите и се замисля за Детройт. Как бе седял с дни в мазето, съвсем сам, просто момче, за да се научи да свири. Чува стъпките на майка си по скърцащото стълбище. Усеща ръката й на рамото си.

Отблизо червената боя изглежда стара. Лющи се.

Първият му рецитал. Срещата с Рос. Как учат любимите си песни от радиото. После почват да пишат собствени песни. „Дейнс". „Дейнс" в гаража на Лари. „Дейнс" свирят в бара на Марта в нощта преди заминаването си на фронта. „Дейнс" по време на основното обучение. Митовете за Смахнатия блондин в лагера. Войната и разговорите по време на войната, четиримата, „Дейнс", размяната на идеи, изказани на глас мечти, казват: КОГАТО СЕ ВЪРНЕМ… ООО, КОГАТО СЕ ВЪРНЕМ, момчета, няма ли да започнем нещо ново, КОГАТО СЕ ВЪРНЕМ В ДЕТРОЙТ… Тогава ще направим това. И ще направим още.

Ще запишем хит, „Бъди тук", песен, която промени живота на Филип, тъй като утвърди живота, който вече живееше.

„Бъди тук" се превърна в саундтрак на Филип по Пътя.

И сега Пътят го доведе до пиано.

Отново.

Филип вдишва дълбоко и издишва бавно.

Тогава, както би направил всеки музикант, щом влезе в стая с пиано, Филип повдига дясната си ръка с намерение, напълно разсеяно, инстинктивно, да изсвири някоя нота. Задържа за кратко ръка над клавишите?

Коя нота?

Фа, разбира се. Също като клавиша на врата му.

Фа за края на EGBDF и началото на FACE . За края на един път и началото на друг.

Може би , мисли си той отчаяно, докато пръстът му се спуска към пианото, другите ще ме чуят. Може би ще познаят, че аз свиря.

Но в половината секунда, която е необходима пръстът му да достигне фа-то, го осенява силно обезпокоителна мисъл.

Заради ъгъла на микрофона. Разположението на стойките. Както и червения цвят в ъгъла на стаята, който Филип внезапно забелязва, заедно с гласа:

— На твое място не го бих направил…

Но вече е твърде късно.

Филип вече го прави.

И в момента, в който върхът на пръста му влиза в контакт с клавиша, разбира напълно и без никакво съмнение, че пианото е източникът на звука, който бяха изпратени да намерят.

Но е твърде късно.

Той натиска клавиша.

Една нота.

И звукът, който избухва, унищожава почти всяка кост в тялото му.

На мига.

Това беше… фантастично. Този път Елън е на леглото, взираща се оттам в очите на Филип. Сенките в стаята подчертават и увеличават неравномерността на лицето му, изкривените черти. Но те не й се струват чудовищни; никога вече няма да й се струват. И въпреки реалността, стояща до нея, тя вижда лицето, което бе имал, когато бе позирал за корицата на сингъла „Бъди тук".

— Здравей, Елън.

— Те са искали да те върнат там — казва тя.

Изражението на Филип не се променя.

— Знам. И почти успяха в намерението си. Но аз им попречих да го направят.

Отпуска се на едно коляно до леглото. Със своите неестествено извити пръсти, все още оздравяващи, и то по неправилен начин, твърде бързо, Филип посяга и докосва косата й. Минава със същите пръсти по гладкото й бяло лице. Спира на устните й.

Целува я.

След това й казва почти всичко. За мисията, Лавджой. За човека в мината.

— Можеш ли да си представиш? — пита потресена Елън. — Да изпратиш някого обратно на мястото, което му е причинило това? Ти заслужаваш медал, Филип.

Отново няма промяна в изражението му.

— Е, къде отиваме сега? — присяда Елън на леглото. — Мислех си за Калифорния. Хавай. Аз не…

Филип отново докосва устните й. Със същите пръсти, които току-що бяха изсвирили най-тъжната песен, която някога е чувала.

— Ела с мен — казва той.

— Къде?

— Ще отида на единственото място, където никога не биха помислили, че ще бъда.

Елън поклаща глава.

— Ще разберат, че си в Детройт, Филип. Не можеш да се прибереш у дома.