Джош Малерман - Червеното пиано

Докато свирели песните си, човекът, който все още е тук долу, чувал и други гласове. Някой пеел заедно с акордите, които той и неговият приятел изпълнявали. Фантомна хармония , така го нарекъл.

Филип се втурва към него.

Каквото и да е то (нещо ядрено?), той може да го спре. Вижда в съзнанието си картината, вижда се как обезврежда бомбата, как слага край на войните, на безкрайните и безсмислени завъртания на колелото на историята на Гриър, която се повтаря и повтаря ненужно; една и съща война, отново и отново, без значение кой воюва в нея.

Филип се препъва.

Пада по лице, първо удря брадичката си.

Когато се завърта настрани, когато кръвта започва да се стича по врата му, когато насочва фенерчето си отново към земята, към мръсния под, за да види в какво се е спънал, очаква да е коза.

Но е човешко тяло, проснато настрани в средата на коридора.

Чернокож мъж. Това го вижда ясно. — Дуейн — прошепва той.

После се отпуска до тялото, знаейки, че приятелят му е мъртъв, още преди да го докосне.

Елън крещи, но знае, че никой не може да я чуе, защото всички, които се е притеснявала, че могат да я видят как се промъква незаконно, са мъртви.

Червеният цвят е толкова дълбок тук, толкова наситен, че се сеща веднага за взискателността на Филип към нея, докато рисуваше рисунката на козата за него, фона около бялата коза със същия оттенък, който вижда сега.

Иска да погледне настрани, трябва да извърне очи, но й е трудно да го направи. Никога не е виждала нещо подобно. Смачканите човешки форми; белезите от разтегнато там, където скритите потрошени кости са изпробвали границите на кожата. Всъщност лицата са толкова широки, толкова плоски, сякаш някой ги е прегазил. За секунда дори Елън си мисли, че тя е отговорна за това, че ако се вгледа внимателно във всяка от главите, ще види следи от гумите на нейния „Ню Йоркър".

Тази мисъл я откъсва от гледката и я връща в реалността. Да, има кола, която я чака отвън, за да отведе нея и Филип далече оттук.

Но къде е Филип?

Тъкмо когато Елън се извръща от останките, които вече не може да гледа, и се подпира на стената в коридора, тя чува деликатните, блещукащи ноти на някаква песен.

С широко отворени очи, трепереща, тя поглежда към края на коридора.

Истината е, че музиката съвпада с настроението й. Сякаш е пуснат най-подходящият запис за случая.

Елън тръгва. Не вика името му. Не казва: „Трябва да побързаме, трябва да вървим". Вместо това слуша. За първи път чува живата вътрешна музика на мъжа, за когото се бе грижила шест месеца, мъжа, който промени живота й за толкова кратко време. Това е смразяваща, черна мелодия, която преминава рязко през коридора като студен тъмен вятър. Да, мисли си Елън, независимо дали Филип измисля сега тази песен, или е по-стара, тя е болка, тази песен е загуба, тази песен е Филип, който най-накрая е отблъснат от всички.

Елън подминава стаята с лекарствата и стига до малкия коридор, който свързва двата главни. Франсин май бе пострадала най-зле, така поне си мисли Елън, заради начина, по който възрастната медицинска сестра се взираше в тавана, половината от костите на лицето й не го поддържаха отдолу, устата й бе широко отворена, способна да запази неприкритото си изумление до самия край.

Когато завива надясно и вижда входната врата, дори не й хрумва да си тръгне. Не си представя, че излиза от това място, отива при колата си и я подкарва на запад. Вместо това отново завива надясно и застава с лице към главния лекарски кабинет, Първа стая и музиката, носеща се отвътре.

Онова отвън не е бил портиерът, вече го знае. Бил е Филип.

Подминава кабинета. Сега той е безсмислен квадрат, безполезна стая.

Стига до Първа стая.

Влиза в нея.

Отначало едва успява да го види, силуета му, с гръб към нея, седнал на пианото до далечната стена. Елън прекосява стаята, без да каже и дума, и сяда на ръба на леглото. Застава с лице към него и се заслушва как той свири.

Музиката я разчувства. Разплаква се.

Отпуска се по гръб на леглото, с глава на възглавницата.

Подгъва краката си. Лежи точно така, както Филип бе лежал някога в продължение на шест месеца, когато самата Елън го бе наблюдавала, беше се грижила за него и абсолютно нелогично се бе надявала, че някой ден той ще може да излезе от стаята сам.

Този ден бе дошъл.

Но засега Филип просто свири.

Музиката вече се е превърнала в ярост, решителност, приемане, омраза. Някои фрази са толкова мрачни, че Елън си представя как сенките в нея проговарят.