Джош Малерман - Червеното пиано

Този път ще стане, мисли си тя. Този път няма да допусне някой, на когото държи, да остане незабелязан, заключен, зарязан да се лута из кухнята сам, да намери отворен прозорец, да реши да се изкачи по него и по опасния пожарен изход навън.

Стига изненадващо бързо до Първа стая, както бе станало и с кабинета, и диша със същото забързано темпо, с което се движи. Вратата е отворена, открехната, и тя я бута, готова за евентуална среща с член на персонала: Франсин, Сандс. Или може би някой друг, някой дори по-висшестоящ от лекаря, някой, способен напълно да я накара да замълчи. Завинаги.

Първа стая е празна.

Елън влиза вътре.

Затваря вратата зад себе си и използва фенерчето, което е донесла, за да провери ъглите, под леглото, дори зад лавицата и пианото.

Той не е тук.

Излиза от стаята.

Коридорът и кабинетът са тихи. Сякаш цялата болница спи.

Елън тръгва. Между нея и крилото за рехабилитация има десет врати.

Толкова много възможности някой да излезе от тях, толкова много открито пространство, в което да бъде видяна, разпозната от някого, който — без съмнение — ще наруши цялата тази ужасна тишина и ще стовари реалността върху нея: да, всъщност това, което тя прави, е опит да се противопостави на правителството на Съединените щати, като очевидно се опитва да открадне от него.

Елън си спомня танца си с Филип, но в съзнанието, в стомаха, в сърцето й в момента няма място за носталгия.

Главата й трябва да е чиста. Тя трябва да е бърза. Трябва да е нащрек.

Мълчанието е почти физическо. Сякаш то преследва шума, толкова значителен шум, нещо толкова силно, толкова мощно, че само неговата пълна противоположност може да остане тук, да съществува.

Когато Елън стига до Рехабилитацията, открива, че вратата на стаята е отключена и отворена. Заради струящия оттам прохладен въздух, усещането за пустота, отсъствието на живот, знае, още преди да е влязла, че стаята ще бъде празна.

Празен кабинет. Празна стая. Празна Рехабилитация.

Но той е тук. Някъде тук.

Елън прекосява стаята, поставя дланта си на втората врата, бута я, отваря и влиза във втория коридор.

Чака. Стои неподвижно в коридора. За всяко чуждо око несъмнено изглежда като жена, правеща нещо нередно.

Дори когато беше служител на „Мейси Мърси", тази част от болницата й бе забранена територия. Елън не я познава така, както познава останалата сграда, не познава ъглите, сенките, дълбочините й.

Тръгва внимателно, подпирайки се с една ръка на дясната стена, за да се чувства свързана с мястото, да се чувства част от един жив свят, на който някога бе имала доверие.

На първата врата има табела ТЕСТОВЕ. Елън пробва дръжката и открива, че вратата е отворена. Бута я навътре, затаява дъх, убедена, че това е моментът, в който лекарят ще я забележи, мигът, в който от тъмнината към нея ще се протегнат две ръце и ще я задушат, ще я хванат за врата и ще я дръпнат в стаята с надпис ТЕСТОВЕ, където ще й правят някакви неща, ще правят експерименти върху нея, ще я надрусат, ще я променят. Както бяха променили Филип.

Стаята е тъмна. Но не й се струва празна.

Влиза вътре, опипва стената и включва осветлението.

Първоначално заради цветовете си мисли за някаква картина. Или може би е нещо като рисунка, за първата рисунка, която бе направила за Филип.

Коза. На безкраен червен фон.

Тези цветове…

Това червено…

Въпреки че не бива да издава звук, Елън изкрещява.

Когато „Дейнс" се записаха като доброволци в армията, те го направиха, знаейки, че ще бъдат включени във военен оркестър. Нито един от тях не бе „армейски материал" по начина, по който бяха толкова много други момчета. Искаха да служат на своята страна, да допринесат за борбата срещу Германия и Япония, но вече мечтаеха в сънищата си за музика, представяха си се как свирят в толкова задимени барове, че публиката не може да види лицата им.

Сред тях нямаше нито един войник. И все пак… След дванайсет години… изгубил ориентация от спомени и движения, от призраци и звуци, Филип успява да открие този материал вътре в себе си.

Когато стига до подножието на стълбите и забелязва тънкия правоъгълник светлина в далечината, белега, който не може да се сбърка — за затворена врата на осветена стая — когато усеща, че някой е там, когато осъзнава , че някой си е у дома, Филип разбира с величествена яснота, че е в състояние да направи всичко, което се е очаквало някога от всички войници на армията на Съединените щати.