Джош Малерман - Червеното пиано

Елън бе водила много от тях. Но не всички.

Филип наряза документите с ножица. Отнесе пълните с непотребни остатъци кутии до контейнера за боклук, подсвирквайки си мрачната мелодийка, която му бе хрумнала.

После, вдъхновен от звука на собствената си песен, чието внушение бе съвсем ясно, направи това, което всички музиканти правят, когато изпитат необходимост да посвирят.

Върна се в болницата. Намери инструмент.

И започна да свири.

Микрофонни кабели, неприкачени, опънати по цялата им дължина на пода в наклонения коридор. Всички зеят към Филип като усти на бебета змии, уловени в лъча на фенерчето му, сякаш наскоро тук нещо е било прекъснато, машина, поредица микрофони или нещо друго, за което той вероятно дори не е чувал. Металните глави са обърнати към него, но дългите черни кабели изчезват в тъмнината, извън обсега на лъча му, после се появяват отново в краищата на правоъгълника от светлина и се плъзгат под вратата там.

„Страната на чудесата".

Това е единственото определение, което му хрумва. Тази зала, цялото това място, е като студио. От ехо камерата до фините дървени стени, разбърканите кабели и ето там, пред него, онова, което според Филип би трябвало да е апаратната.

Почва да вика членовете на взвода си, защото не му пука дали ще бъде чут, трябва да ги намери, трябва да знае, че са добре, живи, че Дуейн не е мъртъв тук, че Филип няма да застане пред родителите на Лари в Детройт и да им каже, че е загубил сина им в дупка в пустинята.

Защото все още вярва, че ще се прибере вкъщи.

Защото, щом стъпиш веднъж на Пътя, няма слизане от него. Дори да си мислиш, че можеш да го направиш.

Минава покрай още една детска рисунка на коза.

Колко далеч е вратата, откъдето влезе? Сто, двеста метра?

Пространството е объркващо като звука.

— Лавджой! — крещи гръмко. Сякаш със силата на гласа си доказва, че не се страхува.

— Дуейн!

Очаква стъпки зад себе си, гръмотевичен звук от нападащ го човек. Може би някой с брадва, може би с белезници или с намерение да завлече крещящия Филип в друга килия, специално за него. Очаква и светлини, проблясък, фенерче, не неговото, а на човека, който живее тук и който сега идва за него, намира го, разкрива му се.

Пикабу [14] Възглас при играта с малки деца, когато възрастният прикрива лицето си; смисълът е „има ме, няма ме". — Б. пр. !

Филип продължава. Залата се спуска все по-дълбоко в земята. Става все по-задушно и топло и той не може да не си мисли, че приближава до нещо ядрено, нещо ужасно горещо, нещо, което може да заличи големи части на Америка, една по една, целия Ню Йорк, целия Сан Франциско, целия Детройт.

— Момчета!

Филип тича. Въпреки невероятната болка, топлината, липсата на сигурност, липсата на идея къде отива и какво го очаква там.

Оглежда стените за още килии.

— Лавджой!

Сержантът. Смахнатият блондин. Бившият генерал, който е бил понижен, защото се е опълчил на армията, когато началниците са му казали да не го прави, но който не е напуснал, потънал в срам; не е приел понижението си като знак, че се е провалил, че е ненужен и оставен да изгние из долните стъпала на йерархията в тази институция. Не. Лавджой бе продължил.

Това означава нещо за Филип. Дори и сега. Той продължава също… да тича, да бяга, да крещи, ужасно уплашен. Но това означава нещо.

Лавджой е продължил.

Филип продължава.

Може би Лавджой все още вярва в това, което военните биха могли и би трябвало да защитават: сигурността и безопасността на нацията; вълшебните думи, които помагат на хората да спят спокойно нощем; нещата, които гражданите отчаяно приемат, че трябва да са ценни за армията, че военните държат на тях.

Всяко добро момче постъпва правилно.

Исусе, лентата на сержанта действа като мантра, тласка Филип все по-близо към този правоъгълник от светлина.

Филип минава покрай червени флагчета, закачени на стената. Знамена, на които има същите призрачни бели същества.

Кози.

Но Филип видя костюма.

Не.

Не са кози.

От другата страна на тази врата има по-скоро ядрено оръжие.

Какво мислиш, че са намерили тук музикантите, Филип?

Гласът на духа от Втората световна война се спуска към него, овладян акцент и всичко друго, както си е редно.

Били тук шест седмици. В един момент двамата вече не можели да пеят. По гърлата им имало натрупана достатъчно мръсотия, за да се състарят с четиридбесет години, и към края на всичко това вече звучали повече като стари моряци, отколкото като свежите трубадури, които били пристигнали.