Джош Малерман - Червеното пиано

Страхът вече не го вцепенява.

И импулсът да действа е толкова основен за него, колкото и дишането.

Втурва се към светлината.

Въоръжен или не, ще убие човека, когото открие там.

Преди Елън да дойде в болницата, Филип бе минал по същите коридори без помощта на проходилка, патерици или дори бастун.

Справи се лесно с ключалката на вратата на стаята си. Той бе по-силен, отколкото лекарите и медицинските сестри осъзнаваха. Огледалото в банята на персонала потвърди това, което изопаченото отражение в стените на тестовата камера бе намекнало: не изглежда по-добре от деня, в който Елън бе доближила огледало близо до лицето му. Но разбира се, всъщност е важно вътрешното изцеление.

Също така се оказа лесно да избегне нощния персонал, тъй като повечето от тях предполагаха, че той е заключен на сигурно в стаята си, и никой не очакваше бившият войник, раненият музикант да се скита, да търси, обзет от отмъстителност, сам. Може би бяха подведени от самите себе си: те бяха успели да излекуват напълно потрошен и смазан човек, но въпреки това не се бяха отказали от конвенционалното мислене, според което пациент с толкова сериозни увреждания едва ли би могъл да стане от леглото и да се движи.

Но преди Елън да пристигне, Филип със сигурност се бе надигнал и бе почнал да се движи.

Санитарите Карл и Джери бяха пристигнали първи. Те влязоха бързо в стаята и се втренчиха вцепенени във Филип, сякаш бяха открили вампир в Десета стая. Опитаха се да говорят с него, като използваха думи, чиято цел бе да му подействат успокояващо. Но Филип почти не ги чуваше. А санитарите нямаха представа за реалната му сила.

Филип се опита да запази спокойствие, твърдо решен да изглежда заблуждаващо благовиден.

Използва Карл за атаката си (лошо наранената ръка на Филип се обви около врата на закръгления санитар) и обезвреждането на персонала бе толкова лесно, колкото се бе надявал.

Част от причината за успеха му — напълно го разбираше — бе, че те смятаха тестовата камера за напълно безопасно място. Но ги свари неподготвени най-вече защото не можеха да отгатнат мислите, които го изпълваха.

Все още не бе измислен рентген за откриване на яростта.

Две медицински сестри, двама лекари, мъже в костюми. Скот Малоуновци. Всички, които намери в кабинетите по протежение на втория коридор и в стаите с табели като ЛЕКАРСТВА и АНАЛИЗ.

След като ги заключи в тестовата камера, Филип спокойно отиде до апаратната. Поради знанията си за оборудването, звукозаписната и изобщо музикалната апаратура и понеже знаеше как да работи с най-сложните звукозаписни уреди, създавани някога (някои от които бе изучил в пустинята Намиб), не му бе трудно да пусне звука. Не му бе трудно и да го намери, тъй като от „Мейси Мърси" бяха надписали ролката като ТОНКА.

Остави включен микрофона и в двете посоки, вслушвайки се не само в нарастващите стонове на медицинските сестри и лекарите, но и в самия звук.

Седнал в стола в апаратната, с проснати върху масата крака, на Филип му прилоша съвсем за кратко. Замисли се за Рос, Лари и Дуейн. Спомни си конкретни концерти в Детройт и усещането, че някога е успявал да прави хората щастливи.

Скоро от малките високоговорители се разнесоха писъци. После писъците се превърнаха в молби. А молбите — в кървене.

Филип чу как мускулите им се късат. Костите пукаха. Хората блъскаха с юмруци по металните стени. Сълзи, повръщане и дефекация.

И когато най-сетне се умълчаха, Филип остави звука още пет пълни минути. Той вече изобщо не му влияеше. След малко установи, че започва да го възприема като музика. Като песен. Неговият едноличен химн на съпротивата.

След това се изправи и излезе от апаратната. Отключи вратата на тестовата камера и надникна вътре.

После се върна в Десета стая, където на леглото лежеше — овързан в колани — доктор Сандс.

— Единственото, което не знам за лекарствата — каза Филип, — е колко е твърде много. Ако ще го вземам сам, трябва да знам признаците на предозиране. Наречи го „презастраховане", ако щеш, докторе. И ти благодаря предварително.

Но Сандс понесе само шест инжекции, количеството, което бе дал самият той на Филип в сляпата си ярост.

Резултатите бяха шокиращи за наблюдение. Тялото на доктора се разцепи по шевовете.

Филип тръгна по коридора към главния кабинет. Вътре откри три кутии с папки, бележки и снимки, всички, свързани с „Дейнс" и с третия взвод, изпратен в Намиб. Повечето от бележките бяха свързани с него самия.