Джош Малерман - Червеното пиано

Фенерчето примигва, примигва и загасва. И Филип го удря ядосано в другата си отворена длан.

Гриър веднъж му бе разказвал за „края на благородството във войните". Когато униформите преминали от откритата декларация за ранга на носещите ги към мрачните сиви и зелени днешни облекла.

Гриър го нарече „Края на ярките цветове".

До 1914 г. светът е бил по-мъдър, по-изтънчен. И знаеш ли какво е станало след това? Знаеш ли? Знаеш ли какво получихме след хиляди години военни униформи? Камуфлаж. С появата на камуфлажа стана невъзможно да се различават армиите една от друга. Повече войници са загинали от приятелски огън, отколкото във всяко друго време на военната история. Стана като стрелбище на панаир, войниците се изправят пред собствените си изкривени образи, в половината от случаите стрелят от уплаха. Във войната най-важното е вече да се скриеш, да изненадаш противника, нещо не по-различно от използването на ослепени елени за лов. Изненадата е думата на деня. И с право. Всичко е засада. Представяш ли си днес да се срещнеш с друга армия на откритото бойно поле? Можеш ли да си представиш, че чакаш генералите официално да дадат начало на битката? Да се ръкуват?! Не. Сега се крием. Крием се, защото се крият и те, а те се крият, защото ние се крием, и всички се крием, защото никой вече не иска да бъде на открито.

Краят на ярките цветове.

Филип се подпира на дървената стена вдясно, за да се плъзне покрай онова, което изглежда като азиатец, някога войник в бяло, сега смазан плод в мръсотията.

Бе казал на Гриър, че греши. Но сега разбира какво е имал предвид.

Не си съгласен с мен ? бе отвърнал Гриър, усмихвайки се под пустинното слънце. Точно в този момент пет хиляди вида насекоми и животни се крият наоколо, наблюдават ни, слушат ни. А ние открихме как да се сливаме с дърветата. Това ли е голямото ни постижение, редник Тонка? Най-накрая поумняхме като буболечките?

Фенерчето на Филип отново примигва и той пак го удря в бедрото си.

Трепери, но не му е студено.

— ДУЕЙН! РОС! ЛАРИ!

Сякаш се страхува да изкрещи името на Гриър и така да направи всичките теории, които историкът му бе разказвал, истина.

Поглежда надолу и вижда смазания череп на човек с дълга коса.

ЛАРИ?

Не, не и Лари.

Но защо не и Лари, на първо място? Защо не целият взвод?

Усеща вълна, разкъсване във въздуха. Стяга се в очакване на зловещия звук.

— Момчета… — казва той. Гласът му вече е притихнал, смутен, сякаш срещата му със смъртта, с думите на Гриър, кънтящи в главата му, е отнела нещо от него, жизненоважна част, вътрешна сила, тласък, двигателя, който го управлява.

Никаква сила не идва, никаква пулсация, никакъв звук.

Той продължава.

В далечината пред него ниският светъл правоъгълник не изглежда по-голям.

Колко далече е всъщност? Филип няма представа.

Продължава.

Повръща. Звукът вече е малко по-силен.

Гаденето отминава.

Навежда се и хваща разцепената дръжка на тежък прът. Не е пистолет, но все пак се чувства отново въоръжен. Звукът му се струва по-деликатен, но постоянен, вълна след вълна, черен прилив, сякаш наистина приближава до живия център на това място.

Отваря уста, за да извика, и отново усеща лепилото, устните му са лепкави като намазани с гъст мед.

Продължава.

Куцука.

Стиска пръта.

Зад него е смъртта.

Пред него — вратата.

Тъй като коридорът се спуска толкова рязко, Филип очаква телата да се изтърколят заедно с него, да се струпат едно върху друго в подножието на тази врата, да блокират тънкия правоъгълник светлина.

Използва пръта като бастун, забива разцепената му „глава" в чакъла и се придърпва напред.

Забива. Придърпва. Забива. Придърпва.

Когато стига до вратата, светлината отвътре му разкрива гола фигура на сантиметри от прага.

Човекът му изглежда познат и Филип трепва. Но всъщност не го познава; чертите му не събуждат никакъв спомен. Но разпознава времето, от което идва този войник.

Прилича на всяко друго момче от Втората световна война.

Войнишките плочки са единственото останало нещо, което да покрие тялото му. Филип ги прочита.

Роджър Кингман.

Роджър Кингман, Роджър Кингман, Роджър Кингман…

Чувал ли е това име?

Протяга се и докосва вратата; открива, че е отключена, отворена, а дървото под дланта му лесно поддава назад, залива го светлина и той остава така, изложен на прага на напълно осветената стая.

Бръмченето продължава. Но откъде?

Филип поглежда наляво, поглежда надясно, вижда червено, на далечната стена, в средата, червен правоъгълник, не, форма, която той разпознава веднага, защото е означавало толкова много за него във всяка фаза от живота му.