Джош Малерман - Червеното пиано

— Елън!

Тя не отмества поглед. И когато стига до нея, той вижда, че тя е някъде далече, далече от него. Затова изчаква.

Наблюдава я как се смее и прегръща празното пространство, как плаче и казва, че съжалява. Едва когато започва да сваля слушалките от главата си, Филип я докосва, спира я, преди да го направи.

Когато се взира в него, той вижда ярост в очите й.

Хваща я за китките. Дръпва я леко.

— Оттук — казва той.

За миг се поколебава, пита се дали тя няма да се опита да го убие. Дали Елън няма да го нарани, за да остане тук, точно тук, с Джийн, завинаги?

Но в очите й проблясва разум и тя отново се изправя. Поглежда отново към мястото, където бе видяла Джийн, и поклаща глава, не .

Дали момичето си е отишло? Или Елън казва на Джийн, че мама не може да остане?

Филип не пита.

Елън продължава първа напред по коридора, а Филип я следва.

Завиват надясно, завиват наляво. Стигат до задънения край, който Филип някак бе избегнал последния път. Често Елън спира да говори с някого.

Веднъж се хваща за ръката на Филип, в очите й свети ужас. Притиска се до стената, избутва и него натам, за да са по-далеч от всичко, което вижда.

Филип не вижда нищо. Имунизиран е. Едва когато стигат до горния край на дървеното стълбище, почва да се чувства точно като първия път, когато се бе озовал тук.

Той е просто човек , казва си сам. Спомня си старите очи, бръчките, прахта. Колко немощен изглеждаше мъжът в костюма от Втората световна война. Толкова крехък, че го бе сметнал за мъртъв.

Просто човек. Да. Само един човек тук. А човек може да бъде разпитан. Човек може да бъде победен.

Спускат се по стълбите и стигат до това, което Филип бе нарекъл „Коридора на смъртта". Тук бе видял десетки стари войници. Всички войни едновременно. Сякаш виртуалното колело на историята се бе разкачило и всички пътници бяха изхвърлени от колата.

Призраци.

Всички все още са тук.

Да, Елън, можеш да ги докоснеш. И тя го прави.

Вратата, която крие червеното пиано, е на по-малко от шест метра. Тук тялото на Филип бе променено, умът му бе променен, животът му бе започнал абсолютно отначало. И все пак изчаква Елън да огледа войниците от миналото, невъзможните мъже от древни епохи, които не гният, които не принадлежат на това място и време, които са били разтърсени от звук, достатъчно силен, за да обезвреди оръжията им, да разкъса халките на времевата верига и да й върне Джийн отново, пък било и само за кратко.

Когато Елън се надига, Филип застава пред вратата, само на сантиметри от дървото.

Поставя дланта си върху нея и бута. Вратата се отваря лесно.

Филип, готов да види пианото, не е подготвен за човека, който седи пред него.

С гръб е към посетителите, ръцете му са повдигнати, готови да засвирят.

Филип предвижда потрошеното тяло на Елън, представя си я сплескана като тялото, което Лавджой бе намерил в пустинята, отваря уста, за да извика СПРИ! но е твърде късно.

Пръстите на мъжа в червено вече се спускат към клавишите… нотите…

…звукът.

Но пръстите спират над клавишите и се разнася тракане, като че манекени вампири се надигат от ковчезите в атракционните къщи на духове на остров Макинак.

Филип, задъхан, с протегната напразно ръка, за да защити Елън, чака.

Колкото повече се взира, толкова по-ясно се вижда кой седи на пейката.

Фигурата е много слаба. С перука. Червеното яке и панталоните висят на това тяло.

Филип влиза в стаята.

Над пианото е големият барабан, бялата коза. Микрофоните са подредени като преди, всички са поставени на стойките, насочени са към струните на изправеното пиано. Преди да стигне до фигурата, Филип вижда мумифицираното лице, празните очни ябълки, плоските изсъхнали устни, отразяващи се в металния метроном, който не се движи. Навежда се над раменете на нещото и за кратко оглежда десетте пръста, от които са останали само костите, застинали по средата на движението.

Това, знае той, е другият английски музикант. Приятелят на човека долу.

Елън пристъпва зад него, а зад нея вратата бавно се затваря.

После… пукане. После… глас. И ефектът, който Филип познава прекалено добре.

Статичното електричество от микрофона в апаратната, което не може да сбърка с нищо.

— Ти — казва човекът. — Извлякох те на брега. Предупреждение, както казват. Не изпращайте повече никого.

На десет метра вляво от червеното пиано има стъклена стена и зад нея е човекът в костюм, с фалшиви копита върху смесителния пулт, с толкова високи рога, че почти стигат тавана.