Джош Малерман - Червеното пиано

— Знаеш ли, че Сътворението надцаква Унищожението? Проста математика. — Мъжът говори бързо. — Чудя се колко време ще ти отнеме, за да го разбереш. Чудя се дали вече си го разбрал.

Филип сяда на пейката. Рамо до рамо с мъртвия англичанин.

Дали мъжът ще му каже къде са приятелите му, ако наистина свири за него? Дали… ако свири… ще оцелее?

В метронома вижда отражението на Елън.

Стената от ролки се върти зад мъжа от другата страна на стъклото.

Мъжът сваля копитестите си крака от конзолата. Навежда се напред, очите му искрят.

В метронома Филип вижда как ръката на Елън потъва в чантата й.

— Лавджой — казва Филип, загледан в клавишите. — Познаваш го.

— Не съвсем. Но определено си струва да го запомни човек. Казвам ти, изобщо не се изненадах да го видя тук. Срещали сме се по време на Втората световна. В лондонска кръчма. Това бе единственият път, когато напуснах това място и се върнах в родината. Взех оборудването, което ползвам сега. Смея да твърдя, че той е единственият, на когото съм казвал какво съм открил тук долу. Единственият войник, на когото доверих откритието си. — Сочи пианото. За него то е платно. Елън, застанала с гръб към дървената врата, си бие инжекция. — Тогава съжалих за това, но как можех да знам колко сериозен съм относно решението си да продължа с тази история? Как може някой да знае доколко е сериозен за нещо, което казва, че ще направи, преди да го направи наистина? — Деликатно потупва главата на микрофона в апаратната. — Философията не се движи със същата скорост, с която се развива технологията. На човек са му нужни четиридесет години, за да осъзнае това, което е осъзнал и баща му за четиридесет години. И по-лошото е, че се съпротивлява на истините, до които баща му е достигнал, преди да ги научи той лично. В същото време технологията не чака. Нужно е само да добавиш ново парче към технологичния пъзел на баща си и машините, оръжията, инструментите стават по-силни. И накрая имаме армия със същата философия като на пещерните хора, но с оръжия, способни да погубят десетки милиарди невинни умове. Разбираш ли? Това, което правя аз, е нещо добро. Връщам ги назад. Открих противодействие на войната. На историята. На грешките, които повтаряме като общества, и на онези, които никога няма да научим сами. — Разсмива се и смехът му е гръмък и щастлив. — Казах на Лавджой какво съм открил. Казах му какво съм преживял тук и какво ще направя, за да го запазя. И пихме заедно. Пихме толкова, колкото може човек да издържи. И аз бях окрилен. От идеята си. От това. — Сочи отново. В метронома отражението на Елън използва втора игла. — Той самият имаше странни идеи. По-зловещи от моите, бих казал. Може би затова си допаднахме. Две военни откачалки. Дадох му нещо за спомен, лента за ръка. Нашият девиз. — Очите му се насълзяват. Елън вече се смъква на пода, облегната на дървената стена. Използва трета игла. — „Всяко добро момче постъпва правилно". Подходяща фраза според мен! На следващата сутрин си помислих, че съм загубил лентата. — Прави пауза, сякаш спомените му са объркани, потънали в кал. — Реши ли какво ще ми изсвириш? Бих се осмелил да предложа Бах. Ще бъде истинска наслада. Но и „Три слепи мишки" ще свърши работа.

Елън вече не се вижда в метронома и Филип разбира, че тя се е строполила напълно на пода и усеща това, което той бе изпитал в деня, в който доктор Сандс бе изтрещял и го бе инжектирал с лекарството.

Филип поглежда към нарисуваната коза на барабана над него. Отблизо самият барабан изглежда различно; тапа в гърлото на бутилка.

Сякаш има още открито пространство зад него.

— Това, което ти трябва — казва той, — е одеяло в тази каса.

Изправя се. Дали мъжът вижда барабана? Елън вижда ли го?

Филип се опитва да го размести, да измъкне корковата тапа.

— Седни.

— Какво има зад него?

— Ще заглуши звука, ще му придаде повече концентрация. СЯДАЙ!

Филип чува тропота на копита по дървото.

После червеният цвят се отразява в метронома, както и бялата полюшваща се брада и влажни очи, изгубени във възрастното лице. Усеща тънка, но силна ръка на рамото си и си мисли, че майка му го докосва и разтърсва, докато той търси мястото вътре в себе си, центъра на всичко, след като гамите са изсвирени и упражнението е приключило, в онази магическа минута на сътворение, минутата, когато Филип се чувства свободен.

Мъжът сграбчва дръжката на барабана и той се превръща в рисунка, закачена на стената, после отново в барабан.