Дейвид Едингс - Черната кула

— Да, свърши, татко — извика тя в отговор. — Сега аз ще говоря. Барак, трябва ми онази торба, която завърза на седлото си.

Изтича навън палатката и яхна коня си, видимо вбесена.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? — попита я Барак, докато завързваше торбата с ангаракското злато за нейното седло.

— Напълно — отвърна тя със спокоен глас.

Барак присви очи и вдигна поглед към нея.

— Успокои се за забележително кратко време.

— Никога не съм се вбесявала.

— Значи изигра всичко това?

— Очевидно. Е, поне отчасти. На баща ми ще му трябва един час, за да му мине гневът, а тогава ще бъде твърде късно. Кажи на Родар и на останалите да подготвят армията за потегляне. Легионите ще ни последват.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ей сега ще отида да ги взема.

Обърна се към Мандорален, който току-що се беше появил от палатката.

— Къде беше? — попита тя. — Ела с мен! Имам нужда от ескорт.

— Къде отиваме всъщност? — попита рицарят.

— Ще видиш — принцесата обърна коня си и пое нагоре по хълма към безчетните легиони.

Мандорален размени безпомощен поглед с Барак и се метна на седлото, за да я последва.

Се’Недра, която яздеше напред, внимателно допря пръсти до амулета си.

„Лейди Поулгара!“, прошепна тя. „Чуваш ли ме?“

Не беше сигурна дали амулетът ще проработи, но трябваше да опита.

„Лейди Поулгара!“ прошепна отново, малко по-настоятелно.

„Какво правиш, Се’Недра?“

Гласът на Поулгара прозвуча ясно в ушите на малката кралица.

„Ще говоря с легионите“, отговори Се’Недра. „Можеш ли да направиш така, че всички да ме чуват?“

„Разбира се, но легионите няма да проявят никакъв интерес към речта ти за патриотизма.“

„Подготвила съм друга реч“, увери я Се’Недра.

„Баща ти получи пристъп… От устата му излиза пяна.“

Се’Недра въздъхна със съжаление.

„Знам. Случва му се доста често. Лорд Морин е взел лекарството му със себе си. Моля те, опитай се да го спреш да не си прехапе езика.“

„Докара го до това състояние нарочно, нали, Се’Недра?“

„Нуждаех се от време, за да мога да поговоря с легионите“, отвърна принцесата. „Пристъпът няма да му навреди особено. Получавал е такива пристъпи цял живот. Когато премине, ще му потече кръв от носа и главата ще го боли ужасно. Моля те, погрижи се за него, Поулгара. Много го обичам, знаеш, нали?“

„Ще видя какво мога да направя, но ще трябва да си поговорим за това с теб, млада, госпожице, надълго и широко. Има неща, които човек просто не трябва да прави.“

„Нямах избор, лейди Поулгара. Това е за Гарион. Моля те, направи каквото е необходимо, за да ме чуват легионите. Много е важно.“

„Добре, Се’Недра, но не върши глупости.“

После гласът изчезна.

Се’Недра премина с поглед пред многохилядната тълпа, която стоеше пред нея, откри познатия герб на осемдесет и трети легион и се насочи към него. Беше много важно да застане пред хора, които щяха да я разпознаят и да потвърдят самоличността й пред останалата част от армията на баща й. Осемдесет и трети беше официалният легион по време на церемонии и по традиция казармите му се намираха в имперския двор на Тол Хонет. Беше отбрана група, все още ненадвишаваща обичайната бройка от хиляда мъже, която служеше предимно като стража в двореца. Се’Недра познаваше всеки един от войниците от осемдесет и трети легион по физиономия и много често по име дори. Приближи към тях уверено.

— Полковник Албор! — поздрави мило командира на осемдесет и трети легион, як мъж с червендалесто лице и побелели слепоочия.

— Ваше Височество! — отвърна полковникът, като почтително сведе глава. — Липсвахте ни в двореца.

Се’Недра знаеше, че това е лъжа. Нейната охрана беше най-честия залог при играта на зарове в казармата и този, който загубеше, изживяваше истински ужас, докато се грижеше за сигурността й.

— Имам нужда от малка услуга, полковник — продължи Се’Недра с цялото очарование, на което беше способна.

— Ако е по силите ми, Ваше Височество — отвърна той и се изпъчи леко.

— Бих искала да говоря пред легионите на баща ми — обясни тя. — И искам те да знаят коя съм.

Усмихна му се топло и лицемерно. Албор беше хорбит и Се’Недра тайно не го харесваше.

— Тъй като осемдесет и трети легион на практика ме отгледа — добави принцесата, — ти и твоите хора би трябвало да можете да ме разпознаете.

— Това е вярно, Ваше Величество — призна Албор.

— Мислиш ли, че би могъл да разпратиш бързоходци до другите легиони, за да ги информираш коя съм.