Дейвид Едингс - Черната кула

„Се’Недра?“ Белгарат звучеше шокирано.

„Изглежда това е било значението на онзи пасаж в кодекса. Тя успя да убеди арендите да напуснат горите като на шега.“

„Колко впечатляващо.“

„Знаеше ли, че южните мурги вече се събират в Рак Госка?“

„Подочух някои слухове.“

„Това променя нещата, нали знаеш?“

„Може би. Кой ръководи армията?“

„Родар.“

„Добре. Кажи му да избягва сериозните сблъсъци, колкото е възможно по-дълго, Поул, но дръжте ангараките далече от мен.“

„Ще направим, каквото можем.“

Тя сякаш се поколеба за момент. После попита внимателно:

„Добре ли си, татко?“

По някаква причина, въпросът беше от особена важност.

„Да не искаш да ме попиташ дали все още имам всички онези способности?“

Той сякаш се забавляваше.

„Гарион ми каза, че си се притеснявала за това.“

„Казах му да не споделя с теб нищо.“

„Когато изобщо заговорихме за това, всичко вече беше само минало.“

„Да не би…? Искам да кажа, можеш ли все още…?“

„Изглежда всичко работи както винаги, Поул“, увери я той.

„Предай на Гарион, че го обичам.“

„Разбира се. Нека това не ти става навик, но поддържай връзка с мен.“

„Добре, татко.“

Амулетът потрепери отново в ръцете на Се’Недра, после гласът на Поулгара заговори твърдо.

„Добре, Се’Недра“, каза вълшебницата, „можеш вече да престанеш да подслушваш.“

Се’Недра гузно отдръпна пръстите си от амулета.

На следващата сутрин, още преди да е изгряло слънцето, тя изпрати да повикат Барак и Дурник.

— Ще имам нужда от всяко парченце ангаракско злато, което можете да съберете в цялата армия — съобщи им тя. — Всяка монета. Ако трябва, откупете го от хората, но ми доставете всичкото червено злато, до което се доберете.

— Предполагам, че не смяташ да ни обясниш за какво ти е всичко това — каза Барак намръщено.

Огромният мъж беше сърдит, защото го бяха измъкнали от леглото преди изгрева.

— Аз съм толнедранка — заяви тя — и познавам добре сънародниците си. Мисля, че ще имам нужда от малко стръв.

Ран Борун XXIII, император на Толнедра, беше почервенял от гняв. С известна болка Се’Недра отбеляза, че баща й беше остарял през годината, в която не си беше у дома. Искаше й се тази среща да бъде малко по-сърдечна, отколкото се очертаваше.

Императорът беше строил легионите си в равнините на северна Толнедра и те се изправиха лице в лице с армията на Се’Недра, когато тя излезе от гората на Вордю. Слънцето печеше силно и пурпурните знамена на легионите, които стърчаха от това, което приличаше на безкрайно море от идеално излъскана стомана, се развяваха величествено от летния бриз. Многочислените легиони бяха заели високата част на една хълмиста верига и гледаха надолу към пъплещата армията на Се’Недра от позициите на тактическото превъзходство, което им даваше теренът.

Крал Родар изтъкна това пред младата принцеса, докато се изкачваха нагоре, за да се срещнат с императора.

— Определено не искаме да провокираме легионите — каза и той. — Опитай да се държиш поне учтиво.

— Знам какво правя, Ваше Величество — отвърна тя високомерно, като свали шлема и приглади косата си.

— Се’Недра! — Родар я хвана грубо за ръката. — Играеш си с това още от момента, в който слязохме на брега на Арендия. Не знаеш какво ще направиш в следващата минута. Съвсем категорично ти казвам, че не смятам да атакувам толнедранските легиони, които са горе на хълма, така че дръж се прилично с баща си или ще те преметна през коляното си и ще те нашляпам. Разбираш ли ме?

— Родар! — възкликна Се’Недра. — Как можа да изречеш нещо толкова ужасно!

— Говоря сериозно — каза й той. — Дръж се прилично, млада госпожице.

— Разбира се, че ще се държа прилично — обеща тя.

Погледна го изпод пърхащите клепачи със срамежливия поглед на малко момиченце.

— Обичаш ли ме още, Родар? — попита тя с тъничко гласче. Той я погледна безпомощно, а тя го потупа по огромната буза. — Всичко ще бъде наред тогава — увери го тя. — Ето го и баща ми.

— Се’Недра — изрече гневно и настойчиво Ран Борун, като крачеше бързо към тях, — какво точно си мислиш, че правиш? — Императорът беше облечен в доспехи, инкрустирани със злато, и Се’Недра си помисли, че изглежда доста глупаво в тях.

— Просто минавах, татко — отвърна тя, колкото можа по-безобидно. — Вярвам, че си добре?

— Бях добре, преди да нахлуеш в страната ми. Откъде взе тази армия?

— От разни места, татко. — Тя сви рамене. — Знаеш ли, наистина трябва да поговорим някъде насаме.