Кели Армстронг - Разплата

бях сигурна как се чувствах от това, знаех само, че леля Лорън нямаше да е човекът, на

когото бих говорила по въпроса, тъй като тя щеше само да се постарае да ме накара да се

чувствам добре, нямаше да ми помогне да анализирам случилото се. За второто щях да имам

нужда от Дерек, ето защо просто казах:

– Добре съм.

А после:

– Знам, че не мога да се прибера у дома в момента, но искам татко да знае, че съм добре.

– Не съм убедена, че...

– Той трябва да знае. Дори да не може да научи за некромантската история и за групата

„Едисън“, трябва да разбере, че съм в безопасност.

Тя се поколеба за миг, ала като видя изражението на лицето ми, кимна с глава.

– Ще намерим начин.

Заварих я да седи навън като в онази нощ в склада, когато баща

я предаде. Седеше,

прегърнала коленете си, и се взираше в пространството пред себе си.

Сигурно

беше много трудно. Момчетата отново намериха баща си, аз отново намерих

леля Лорън. А Тори? Тя бе гледала как майка умира. Няма значение колко ужасна беше г-

жа Енрайт, няма значение колко пъти Тори я бе намразвала, тя си оставаше нейна майка.

Тук Тори не бе сама. Все още имаше родител, във всеки случай биологичен баща, но аз бях

сигурна, че г-н Бей нямаше да бърза да го съобщи. Щеше да е твърде странно, все едно да

каже: „Съжалявам, че изгуби майка си, но ето ти заместител“.

Седнах до нея.

– Съжалявам за майка ти – казах.

Кратък, горчив смях.

– Защо? Тя беше зла кучка и убийца.

– Но беше твоята зла кучка и убийца.

Тори задавено се засмя, после кимна с глава. По страната се търкулна сълза. Искаше ми

се да я прегърна с едната си ръка, ала знаех, че няма да

хареса, така че просто се

приближих още малко към нея и телата ни се докоснаха. Тя се напрегна и аз си помислих, че

иска да се отдръпне, но след миг се отпусна и се облегна на мен. Усещах как тялото

се

тресе от плач. Не издаваше и звук, не хленчеше.

Огромна сянка излезе иззад ъгъла. Появи се Дерек с наклонена на една страна глава в

опит да улови вятъра. Устните му се извиха, когато ме видя, и се разтегнаха в крива усмивка.

– Здрасти – каза той. – Мислех, че...

Тори повдигна глава и избърса с ръкав очите си, а Дерек млъкна.

– Извинявай – дрезгаво рече той и понечи да се върне.

– Няма нищо – отвърна тя и се изправи. – Времето ми за тъгуване изтече. Тя вече е твоя.

Докато се отдалечаваше от нас и се връщаше отново в стаята ни, Дерек остана при мен и

видът му пак стана неуверен. Отново се разтревожи. Направих му знак да седне до мен, ала

той поклати глава.

– В момента не мога – отвърна. –Татко ме изпрати да те потърся.

Понечих да стана, но кракът ми бе изтръпнал и позалитнах. Дерек ме хвана и не позволи

да падна. Преви се, сякаш се канеше да ме целуне, но се спря.

Винаги ли щеше да го прави? Бях на път да го подразня по този повод, ала той имаше

много сериозен вид и аз не посмях.

– Леля ти – каза той. – Спомена ли нещо за плановете ви?

– Не.

Той отново се наведе към мен, после пак спря.

– Не каза ли нещо, каквото и да е? Например дали се прибирате вкъщи, или не?

– Не се прибираме. Докато кабалите са още някъде навън, не можем да се приберем.

Предполагам, че ще останем с вас, момчета, ако баща ти има това предвид. Вероятно така ще

е най-сигурно.

Той изпусна въздуха от дробовете си, сякаш досега бе сдържал дъха си, и аз най-после

разбрах защо бе тъй неспокоен. След като бяхме избягали от групата „Едисън“ и отново

бяхме със семействата си, той мислеше, че ще се разделим и всеки ще поеме по своя път.

– Определено се надявам, че ще останем с вас, момчета – казах аз.

– И аз.

Незабелязано се приближих още малко до него и усетих ръцете му около мен да ме

притискат. Устните ни се докоснаха...

– Дерек? – повика го баща му. – Клоуи?

Дерек изръмжа. Аз се засмях и се отдръпнах.

– Това вече е много, нали? – забелязах аз.

– Твърде много. След като се нахраним, ще излезем на разходка. На дълга разходка. Далеч

от всички.

Ухилих му се.

– Прилича ми на план.

Като стана дума за планове, искам да спомена, че и г-н Бей правеше много планове.

Докато ядяхме пицата, той потвърди онова, което очаквах – трябваше отново да бягаме, този

път от кабалите.

– Значи, всичко, което свършихме там, в лабораторията... бе напразно? – казах.

– Вероятно само сме подразнили кабалите – измърмори Тори.

– Напротив, помогна ни – заяви г-н Бей. – Групата „Едисън“ няма скоро да се съвземе, а