Кели Армстронг - Разплата

Как Тори се сблъсква лице в лице с майка си.

Как Лиз се втурва към г-жа Енрайт с талпа в ръка.

Как охранителят лежи в несвяст в краката на присъстващите.

Как Дерек се боричка с шефа на хората с работни престилки, докато баща му и Саймън са

се заели с другия.

Как леля Лорън стои над д-р Давидоф, подпряла дулото на пистолета в тила му.

В този миг се чу оглушителен трясък и таванът поддаде. Огромни късове гипс и дърво се

срутиха и се разбиха на пода. Кутии и касетки, както и шкафове с папки се свлякоха чак от

тавана. Таванът на стаята продължаваше да се цепи и аз погледнах нагоре – той се

пропукваше току над главата ми. Дерек извика. Блъсна ме и аз паднах на пода, а той ме

покри с тялото си и останалата част се срути върху него.

Когато най-сетне коридорът престана да се тресе, чух г-н Бей да вика Дерек.

– Тук съм – отвърна Дерек. – При Клоуи.

Той се изправи и ми помогна да стана. Изправих се на крака, като кашлях и премигвах.

Успях да различа Саймън и г-н Бей здрави и читави в помещението, където се криехме преди

това.

– Тори? – чух гласа на Лиз. – Тори!

Присвих очи и тръгнах в посока на гласа; Дерек продължаваше да стиска ръката ми и да не

се отделя от мен. Лиз се бе навела над Тори.

– Тори! – изпищях аз.

Тя повдигна глава и прекара длан по лицето си.

– Аз... аз съм добре.

Тя се изправи и аз с безумен поглед затърсих леля Лорън. Видях я да шава под купчина

отломки между мен и Тори. Втурнах се напред, ала Дерек ме дръпна.

– Стойте там, деца – каза г-н Бей. – Тори... – той млъкна и когато погледнах натам, видях,

че се взираше в нея, сякаш току-що я бе открил, беше я видял наистина.

– Татко? – обади се Саймън.

Г-н Бей се отърси от изненадата и бавно изрече:

– Тори? Тръгни към мен. Таванът над теб не ми вдъхва доверие.

Вдигнах поглед. Отгоре висяха счупени греди и огром ни парчета гипс. По ръбовете се

люлееха кутии, които всеки миг щяха да се стоварят на главите ни.

Тори се огледа. Пазачът и двама мъже в работни престилки бяха почти погребани под

отломките. Д-р Давидоф лежеше по корем и не помръдваше. До него имаше още едно тяло –

майка ѝ, с отворени очи и изцъклен поглед.

– Бим-бам-бум, вещицата е мъртва – каза Тори. Олюля се. После издаде странен шум като

приглушено хълцукане и преви рамене. – Мамо...

– Тори? Миличка? – повика я г-н Бей. – Искам да дойдеш тук, разбра ли?

– Леля Лорън – казах. – Попаднала е...

– Разбрах – отвърна Тори и изтри с ръкав лицето си. Наведе се и започна да отстранява

отломките от леля ми.

Една талпа излетя от купчината зад Тори. Очите на д-р Давидоф бяха отворени, той я

направляваше с мисълта си. Отворих уста, за да я предупредя, Лиз се втурна да я спре, ала тя

се насочи надолу и удари Тори отзад по тила. Тя зарови лице в боклуците. Леля Лорън се

измъкна, като отстрани и последните късове гипс от себе си. Спря се. Д-р Давидоф се

надигна зад нея и подпря дулото на пистолета отзад на врата ѝ.

Лиз грабна талпата, с която д-р Давидоф бе ударил Тори, ала той видя дъската да се движи

и рече:

– Недей, Елизабет.

После изви пистолета към Тори.

– Не и преди да ти осигуря компания в отвъдното.

Лиз пусна талпата.

Д-р Давидоф отново обърна пистолета към леля Лорън.

– Вдигни дъската, моля те, Елизабет, и я премести тук, пред мен, за да виждам къде се

намираш.

Тя я премести.

– А сега, Кит, давам ти пет минути, за да прибереш момчетата си и да си тръгнеш.

Изглежда, модификациите са имали успех при Саймън. Колкото и да е силен Дерек, все пак

изглежда нормален за върколак. Още един успех. Клоуи и Виктория са проблематични, но аз

те уверявам, че за тях ще се грижат добре. Вземи момчетата си и...

– Никъде няма да ходя – заяви Дерек. – Не и без Клоуи.

Той се стегна, сякаш очакваше да му противореча, ала аз едва чувах разговора им. Кръвта

бучеше в ушите ми, стомахът ми се бъркаше, тъй като знаех какво трябваше да направя, и се

борех да надмогна всеки свой инстинкт, който с писък се противопоставяше на това.

Д-р Давидоф вдигна поглед към Дерек. Намръщи се, прецени ситуацията и кимна с глава.

– Така да бъде. Няма да отхвърля възможността да запазя нашия единствен екземпляр

върколак. Тогава, Кит, вземи сина си.

– Ще взема и двамата си синове – отвърна г-н Бей. – Както и Виктория, и Клоуи, и Лорън.

Д-р Давидоф се изкикоти.

– Продължаваш да си в неведение кога да спреш, нали? Бях помислил, че десетте години