Кели Армстронг - Разплата

ми направи знак да я отворя, докато мъжете разговаряха. После ни поведе, в случай че

случайно някой влезе през изхода. Аз вървях след него, Саймън след мен, а Тори и леля

Лорън ни следваха.

Тези десетина метра сякаш бяха десет километра. Копнеех да хукна към вратата, да я

отворя и да изчезна; ала трябваше да се движим тихо, което означаваше мъчително бавно.

Бяхме изминали около три метра, когато някой се обади от военния щаб:

– Имаме пробив, господине. Периметърът е нарушен.

– Къде?

Дерек набра скорост, но съвсем слабо.

– Почакай – отвърна мъжът. – Изглежда е точно пред...

– Клоуи? – проехтя високият шепот на леля Лорън по целия коридор.

Извърнах се и я видях да подтичва в другия край – към стаята, където беше екипът на

„Едисън“ и хората на кабалите. Тя отново ме повика по име, сякаш ме търсеше.

Зинах. Нечия ръка запуши устата ми, прегърна ме през гърдите и ме обездвижи, а гласът

на Дерек прошепна в ухото ми:

– Извинявай.

– Мисля, че ги чувам – обади се д-р Давидоф.

– Клоуи? – сега леля Лорън вече тичаше с пълна пара и обувките шляпаха по линолеума.

– Клоуи?

Тя зави, влезе в стаята им и нададе вик.

– Здравей, Лорън – каза майката на Тори. – Пак ли си изгуби племенницата?

Тя направи магия и леля ми застина на мястото си.

– Виждам, че пистолетът още е у теб. Нека да го взема, преди да си убила още някого.

Докато ритах в ръцете на Дерек, той махна на останалите да продължават да вървят. Едва

зърнах Тори и Саймън да ме отминават, когато Дерек ме понесе към изхода и аз разбрах, че

тъкмо това му е казала леля Лорън да направи, а той

се е противопоставял. Тя се бе

жертвала, за да ни спаси. Той имаше задачата да ме изведе оттук.

Извих глава и видях г-жа Енрайт, насочила пистолета срещу леля Лорън, която

продължаваше да стои неподвижно.

– Време е да се отървем от една твърде неудобна...

– Пистолет ли е това, Даян? – викна мъжки глас. – Предполагам, че чародейството не е

единственият ти талант, който подценяваш.

Иззад ъгъла се показа някакъв мъж. Възрастта му бе почти като на баща ми, беше с

няколко сантиметра по-нисък от г-жа Енрайт, слаб, с посребрена черна коса. Усмихваше се

и аз добре познавах тази усмивка, макар никога преди да не бях виждала този човек.

– Татко! – извика Саймън, забуксува и спря.

48

Г-н Бей вдигна ръка и помаха, сякаш току-що е спрял да си бъбри с нас. Аз се дърпах и

Дерек ме пусна.

– Здрасти, Кит – отвърна г-жа Енрайт. Тя обърна дулото на пистолета към него.

Той зацъка с език.

– Наистина ли искаш да направиш такова впечатление, Даян? Да докажеш на всички тук,

че вещицата се нуждае от пистолет, за да победи магьосника?

Тя свали дулото на пистолета и вдигна ръка, а от пръстите ѝ заизскачаха искри.

– Ето – каза той. – Така е по-добре. А сега ела тук и ми покажи колко много ти липсвах.

Г-жа Енрайт изпрати кълбо енергия. Г-н Бей мигновено протегна ръка, кълбото тутакси се

спря и избухна във въздуха. Охранителят тръгна към леля Лорън с насочено оръжие, тъй като

магията за вцепеняване се бе развалила.

Саймън се втурна напред, ала баща му направи знак да бяга. Саймън продължи да върви.

Дерек го хвана за рамото. Хвърли поглед надолу към мен, после към баща си, като се

двоумеше какво да направи – дали да спасява баща си, или нас.

– Бий се – прошепнах аз и това бе всичко, което трябваше да кажа. Дерек освободи

Саймън и ме блъсна към вратата. Тори направи вцепеняваща магия на охранителя и изкрещя

на леля Лорън да ме последва. Леля ми скочи и грабна пистолета на пазача, удари го с него

по главата, а Дерек се блъсна в д-р Давидоф и го изпрати във въздуха.

Тори изпрати друга магия, после още една. Не знам какви бяха, но стените се разтресоха.

Старите пукнатини зейнаха още по-страшно. Гипсът изпопада.

Исках да направя нещо, каквото и да е, ала Дерек ме видя и ми викна да се връщам. После

един от мъжете в работни престилки му изпрати магия и го блъсна напред, преди баща му да

запрати енергийно кълбо в човека. Аз стоях на мястото си със съзнанието, че колкото и да

искам да помогна, само ще причиня неприятности на всички, тъй като те ще се втурнат да

спасяват мен.

Сградата продължаваше да се тресе, а отслабените стени и таванът се пропукаха. Отгоре

се сипеше прах, обвиваше всички и аз успявах само да зърна тук-там по нещичко, сякаш

правех моментни снимки в бъркотията.