Кели Армстронг - Разплата

скитане са те научили на нещо. Спомни си за всичко, което предаде само защото исках

Дерек обратно. Убеден съм, че Саймън щеше да бъде много по-щастлив, ако ти не прояви

такъв инат.

– Инатът е хубаво нещо – обади се Саймън. – Предава се по наследство в семейството. И аз

няма да тръгна, ако не ни ги предадеш.

Дерек ме потърка отзад по плещите, объркал съсредоточеността ми със страх. Саймън

хвърли неспокоен поглед към мен, като видя, че по лицето ми се стича пот. Затворих очи и

фокусирах вниманието си.

– Тръгвай, Клоуи – каза леля Лорън. – Просто тръгвай.

– Не става така – обади се д-р Давидоф. – Мога да застрелям Тори и теб, преди Кит или

Дерек да ми се нахвърлят. Решавай, Кит. По пътя ще срещнете хора на Кабал, ако вече не са

пристигнали. Направи си сметката и тръгвай.

Иззад д-р Давидоф се надигна някаква сянка. Дерек притаи дъх, после бавно го изпусна и

зашепна съвсем тихо, за да ми даде кураж. Саймън и г-н Бей бързо отместиха поглед, за да

не дадат възможност на д-р Давидоф да се обърне назад.

– Само пет минути, Кит – рече д-р Давидоф.

– Вдигни пистолета – казах.

Той се изсмя.

– Леля ти знае, че не може да вдигне навреме пистолет, който е на три метра от нея,

Клоуи.

– Д-р Давидоф – обърнах се към него аз.

– Да?

– Застреляй го.

Той се намръщи и зяпна. Трупът на г-жа Енрайт се люшна. Очите срещнаха моите – очи,

изпълнени с ярост.

– Казах...

Тя стреля. Д-р Давидоф остана на място, като мърдаше устни, а на гърдите му зееше

дупка. След миг се срути на земята. Стиснах очи и освободих душата на г-жа Енрайт. Когато

ги отворих, леля Лорън бе клекнала до д-р Давидоф, а пръстите бяха на шията му. Духът му

стоеше до нея и гледаше объркано с широко отворени очи.

– Отиде си – казах аз. – Аз... аз виждам духа му.

Някой изкрещя. В далечината се чу тропот на ботуши.

– Трябва да тръгваме – рече г-н Бей. – Лорън...

– Добре съм.

– Дерек, вземи Тори и ме последвайте.

Ние се втурнахме през вратата навън тъкмо когато зад нас проехтяха викове. Г-н Бей

викна на Саймън и леля Лорън да се прехвърлят през стената, докато ме побутваше да

бързам, а Дерек носеше Тори. Щом се изкачих на върха, аз клекнах до Саймън, двамата

помогнахме на Дерек, а Лиз летеше напред и ни осведомяваше с викове, че пътят е чист.

Когато се спуснахме на земята, г-н Бей застана отгоре на стената, готов да омагьоса всеки,

който се покаже навън. Ала никой не излезе – отломките и мъртвите тела ги бяха забавили

достатъчно, за да можем да избягаме. Тори вече бе дошла в съзнание и всички тичахме,

колкото ни държаха силите.

49

Микробусът на г-н Бей беше паркиран на около два километра в един търговски център.

Беше го купил преди месец с фалшиви документи, за да не бъде проследен, и микробусът

изглеждаше така, сякаш той живееше в него. Г-н Бей хвърли спалния чувал и портативния

хладилник отзад и всички се качихме.

Не знам къде свърши пътуването ни. Мисля, че беше Пенсилвания. Никой не попита. На

никого не му пукаше. Пътуването бе наистина дълго, наистина спокойно. Аз седях отзад с

леля Лорън и макар да забелязах как от време на време Дерек се обръща и ме поглежда

разтревожено, скоро заспах на фона на тихото бърборене между Саймън и баща му, които

седяха на предната седалка.

Събудих се, когато г-н Бей спря в крайпътен мотел. Той ангажира две стаи и ние се

разделихме, една за момчетата и друга за момичетата. Г-н Бей каза, че ще поръча пица за

всички ни и после ще поговорим. Леля Лорън рече да не бързаме много. Никой не беше

гладен и аз бях убедена, че момчетата предпочитаха да останат насаме с баща си за известно

време.

Лиз и Тори, изглежда, си помислиха, че и аз имам нужда да прекарам малко време с леля

Лорън. Лиз отлетя с думите, че ще поскита и че до сутринта ще се върне. Тори заяви, че се

гади от дългото пътуване, затова щяла да поседи малко навън на чист въздух. Леля Лорън я

помоли да се скрие отзад, за да не я зърнат от преминаващите наблизо автомобили.

Тогава се досетих: ние не се прибираме у дома, поне не още. И трябваше да свикнем

винаги да внимаваме кой може да ни види.

Седнах до леля Лорън на леглото и тя метна ръка през раменете ми.

– Как си? – попита.

– Добре.

– Случилото се там... В лабораторията...

Не успя да довърши. Знам какво имаше предвид – убийството на д-р Давидоф. Знаех също,

че ако го спомена, тя ще ми отвърне, че всъщност не съм го убила аз. Но тъкмо аз го убих. Не