Кели Армстронг - Разплата

– Ние не... – започнах аз.

– Бележката ми още ли е у теб?

Кимнах.

– Дай му я.

Извадих сгънатото листче от джоба си и го подадох на Дерек. Докато той се занимаваше с

него, Саймън престана да се усмихва и започна да изучава брат си.

– Той наред ли е? – раздвижи устни Саймън.

Кимнах с глава. Докато Дерек отново сгъваше бележката, подадох му вързопа с дрехи,

после се обърнах настрана, за да му дам възможност да се облече.

– Добре ли сме? – попита Саймън.

– Аха – отвърна Дерек с понижен глас.

Саймън се обърна да си ходи и маратонките му издадоха скърцащ звук. Дерек го повика

обратно, като пъшкаше от усилие при ставането си и леко тропна с босите си стъпала.

Кратък разговор под нос. Последва звук, когато Саймън плесна Дерек по гърба и стъпките

му се отдалечиха.

Шумолене на плат, когато Дерек се обличаше. После ръката му на кръста ми, леко

докосване, предпазливо. Обърнах се и Дерек бе точно до мен, лицето му над моето, ръцете

му се плъзгаха по тялото ми и аз повдигнах лице...

– Какво по...?

Отново подскочихме. Тори стоеше и се пулеше насреща ни, а Саймън зад нея я сграбчи за

ръката.

– Казах ти да не... – започна Саймън.

– Да, но не ми обясни защо. Наистина не съм очаквала... – поклати глава тя. – Нима

винаги аз последна научавам какво става наоколо?

Лиз се втурна при нас.

– Дерек е готов – казах аз. – Трябва да тръгваме.

Разполагахме с един пистолет, един върколак, един полтъргайст, една пращяща от сили

магьосница, един не толкова зареден с енергия магьосник и един съвършено безполезен

некромант, въпреки че Лиз побърза да ми припомни, че съм

крайно необходима, за да

предавам думите ѝ на останалите.

Планът ни обаче включваше нещо много по-просто от представление на хора със

свръхестествени способности. Придържахме се към съвета, който бащата на Дерек му бе дал,

в случай че се сблъска с много по-силен противник: плюй си на петите и дим да те няма.

Докато Лиз наблюдава операционната, ние ще се опитаме да се отправим към изхода. А

ако не успеем? Тук в играта се включват пистолетът, върколакът, полтъргайстът и

магьосниците.

Според Лиз в стаята имаше петима – г-жа Енрайт, д-р Давидоф, главният от хората в

работно облекло, неговият помощник и един охранител от Специалния отряд. Те подготвяха

място за военния щаб, докато служителите претърсваха сградата. От време на време един от

тези служители надникваше вътре, за да получи нови указания. Само можехме да се молим

това да не става по време на придвижването ни към вратата, което щеше да ни отнеме

няколко минути.

Докато координирахме евентуалните си действия, при положение че планът ни пропадне,

Дерек стоеше до мен. Леля Лорън продължаваше да ни гледа по странен начин. Не правехме

нищо, за да го заслужим, ала тя все ни гледаше и се мръщеше.

Най-сетне рече:

– Дерек? Мога ли да говоря с теб?

Той се стегна и ме погледна, сякаш ми казваше: „Какво ли ще поиска?“.

– Нние... нямаме време да... – започнах аз.

– Ще ви отнема само секунда. Дерек? Моля те.

Тя му махна с ръка от отсрещната страна на стаята. Тори и Саймън спореха относно

правенето на магии, а Лиз беше в коридора, така че никой друг не забеляза нищо. Леля

Лорън каза нещо на Дерек. Каквото и да е било то, на него не му хареса, погледът му се

стрелна към мен, той свъси вежди и поклати глава.

Дали го съветваше да стои далеч от мен? Надявах се да се бе уверила, че той не е опасен,

може дори да е забелязала какво чувствам към него, ала в същото време предполагах, че

надеждите ми са твърде нереални.

Щеше ми се да отида при тях и да се намеся, но преди да го направя, Дерек престана да

спори. Успокои се, наведе глава, косата му падна на лицето и той потъна в мисли. После

бавно кимна. Тя се протегна и взе ръката му, наведе се да му каже още нещо, а лицето се

изопна от напрежение. Дерек продължаваше да гледа надолу и да кима с глава. Рекох си, че

казва тъкмо онова, което тя иска да чуе, за да можем да се измъкнем оттук, ала трябва да

си призная, че се почувствах много по-добре, когато той дойде право при мен и изръмжа:

– Готова ли си?

Отстранихме се, когато леля Лорън взе Тори и Саймън.

– Каза ти да стоиш далеч от мен, нали? – попитах го аз.

Той замълча, после отвърна:

– Да.

Стисна ми ръката скришом от леля Лорън.

– Всичко е наред. Добре сме.

Отправихме се към коридора.

* * *

Най-голямата ни тревога бе шумното прещракване на ключалката, ала Дерек се ослуша и