Кели Армстронг - Разплата

дали Саймън се е срещнал с баща си. Лицето му притъмня, докато ми отговаряше.

– Гласовата поща – каза.

– Сериозно?

– Не бил на разположение в момента и превключи на гласовата поща. Оставих му

съобщение. Може да е бил извън обхват, да е говорил по телефона или...

Не довърши мисълта си, ала всички знаехме какво има предвид. „Не е на разположение“

можеше да означава много неща и не всички да са толкова невинни, колкото да си заключен

между стените на затворническа килия.

– Още щом излезем, ще позвъним отново – каза леля Лорън. – А това ще стане скоро.

Отправихме се към най-близкия изход. Бяхме изминали пет-шест метра, когато Лиз

дотърча при нас.

– Трима – съобщи тя. – Идват по този път.

– Оръжие? – попитах аз.

Тя кимна.

Ако бяха трима невъоръжени служители – дори да притежаваха свръхестествени

способности, – с охота щях да се занимая с тях. Ала оръжието вече е съвсем друго нещо.

Уведомих останалите.

– Западното крило не се ползва – каза леля Лорън. – Няма да охраняват западния изход,

защото вратата е стабилна.

Последвах я и използвах електронната карта, за да проникнем в западното крило. Щом се

озовахме там, Дерек внезапно спря, козината на гърба му настръхна, а устните му се

разтегнаха в безмълвно ръмжене.

– Надушваш ли някого? – прошепнах аз.

Той остро разтърси глава и изсумтя, сякаш казваше: „Съжалявам“, и ние продължихме

пътя си, ала той вече бе нащрек, а погледът му шареше на всички страни.

– Познавам това място – измърмори Саймън. – Бил съм тук.

– Понякога баща ти те вземаше със себе си на работа, когато ти беше малък – отвърна леля

Лорън.

– Да, знам, но това място... – Той се огледа и се потърка по тила. – Тръпки ме побиват.

– Изходът е там зад ъгъла и надолу, в края на коридора – обясни леля Лорън и ни поведе

нататък. – Излиза се в двор. Ще трябва да прехвърлим стената и това е другата причина,

поради която там няма охрана.

Продължихме по пътя си. Не само Саймън и Дерек ги побиваха тръпки. Беше толкова

тихо. Наоколо бе пусто, истинско мъртвило. Сенки се прокрадваха по стените извън обсега

на охранителните светлини. Вонеше на изпарения от прогизнали от антисептични

препарати подове като в изоставена болница.

Надзърнах в първата отворена врата и се спрях като закована. Чинове. Четири малки чина.

Стена от избледнели табла с азбуката и под всяка буква бе нарисувано съответното животно.

Черна дъска с цифри – по-скоро техните духове. Премигах, сигурна, че не виждам добре.

Дерек ме бутна по краката, като ми напомни да продължавам да вървя. Погледнах го,

после огледах класната стая.

Тъкмо тук бе отраснал Дерек. Четири малки чина. Четири малки момченца. Четирима

млади върколаци.

За миг ми се мярнаха пред очите – три момчета, които работят върху трите сложени един

до друг чинове, Дерек, седнал самичък на четвъртия, на известно разстояние от останалите,

приведен над заниманието си, се мъчи да не обръща внимание на другите трима.

Той отново ме бутна, тихо изскимтя и аз видях как изучава стаята с очи, космите на тила

му бяха настръхнали и той нямаше търпение да се махне от това място. Извиних му се под

нос и тръгнах след другите. Отминахме още две врати и Лиз дотича обратно при нас.

– Някой идва.

– Какво? – попита леля Лорън, щом предадох думите на Лиз. – От долу ли? Не може да

бъде. Това е...

Прекъсна я тропането на нечии стъпки. Тя погледна наляво, после надясно и посочи с

ръка към най-близката врата.

– Електронната карта, Клоуи, бързо!

Отворих и всички влязохме вътре. Щом затворих вратата зад нас, ключалката шумно

прещрака. Огледах се, присвих очи и видях единствено отблясъка на сигналната светлина.

Намирахме се в просторен склад, натъпкан с кутии.

– Доста скривалища има тук – прошепнах аз. – Предлагам да си намерим някое за себе си.

Разделихме се, защото чухме стъпките да ехтят по коридора. Обърнах се и едва не паднах

върху Дерек. Не беше се помръднал; с настръхнала козина той се взираше в стаята.

Огледах се. Видях кутии, много кутии, но и нещо друго в отсрещния край до стената –

четири легла.

– Ттова е било... – започнах.

– Къде са всички? – проехтя глас откъм коридора.

Дерек се стресна, захапа ръкава ми и ме задърпа навътре сред морето от кутии. Видяхме

удобно местенце отзад в ъгъла, където кутиите бяха натрупани по три една върху друга.