Кели Армстронг - Разплата

отново в ролята, която вече не ми подхождаше.

– Саймън и Тори са в кабинета на д-р Давидоф – казах.

– Ще минем оттам. Пътят е по-дълъг, но е по-малко вероятно да налетим на някого.

Завихме зад ъгъла и от близката стая излезе оплешивяващ охранител. Опитах се да

издърпам леля Лорън назад, но той ни беше вече видял.

– Не мърдай, Алън – заповяда леля Лорън и вдигна пистолета. – Просто се върни в стаята

и затвори...

– Алън – чу се глас отвътре.

Той се обърна. Пистолетът гръмна. Охранителят рухна. Госпожа Енрайт стоеше с

отпусната ръка, в която държеше пистолет.

– Наистина мразя такива неща – каза тя, като вдигна пистолета. – Толкова е примитивно.

Но си помислих, че може да е от полза.

Погледнах към леля Лорън. Тя бе замръзнала в странна поза, уловена във вцепеняваща

магия.

– Виж какво направи леля ти, Клоуи. – Госпожа Енрайт помаха с ръка към охранителя,

който лежеше неподвижен на земята. – Срамота. Този път няма да се отърве с домашен

арест.

Преместих поглед от леля Лорън към мъртвия охранител.

Госпожа Енрайт се засмя.

– Имаш намерение да го вдигнеш, нали? Колко съобразително момиче. Предполагам, че

трябва да благодарим на теб за всичко това – и тя махна със свободната си ръка към

пропуканите стени. – Това ти харесвам. Съобразителна, умна и очевидно... – тя отново

посочи към охранителя – всеки път, щом се срещнем, ти си все по-уверена в силите си. Още

малко и аз ще поискам да го вдигнеш само за да ми покажеш на какво си способна.

– Да вървим, или...

– Пистолетът е у мен, Клоуи. За да активираш оръжието си, ще ти трябва време. Ако той

помръдне, сбогувай се с леля си Лорън. Можеш да договориш всяка сделка с мен, а аз все

още с голяма охота ще се спазаря с теб. Мисля, че бихме могли да...

Тъмна сянка скочи на гърба

. Докато падаше, тя се изви и видя, че върху нея се е

нахвърлил огромен черен вълк. Отвори уста да изрече магията си, ала Дерек я сграбчи за

задната част на блузата и я метна към стената. Тя се съвзе, претърколи се на една страна и

започна да реди думи на някакъв чужд език. Той я сграбчи и отново я метна. Тя шумно се

удари в стената, падна на пода и остана да лежи неподвижно.

Втурнах се напред.

– Клоуи! – викна леля Лорън, освободена от вцепеняващата магия.

– Това е Дерек – отвърнах.

– Знам. Не...

Бях вече там, клекнала до него, а той дишаше тежко, хълбоците му се вдигаха в опит да

възстанови контрола върху себе си. Зарових ръце в козината му и скрих лице в нея, защото от

очите ми всеки миг щяха да рукнат сълзи.

– Добре си – казах му аз. – Толкова се тревожех.

– Не беше само ти – чух нечий глас до мен.

Вдигнах очи и когато зърнах Лиз, се усмихнах.

– Благодаря ти.

– Просто тръгнах да го придружа. Когато се случи това... – тя махна с ръка към Дерек. –

Нали знаеш колко много слепите се нуждаят от специални кучета водачи? Е, очевидно

върколаците пък наистина могат да ползват услугите на полтъргайст, който да им отваря

вратите.

Дерек изкъркори дълбоко в гърдите си и ме бутна.

– Трябва да тръгваме. Знам.

Започнах да се изправям на крака, ала той се облегна на мен. Усещах галопиращия му

пулс. Дерек притисна нос в шията ми, задиша тежко, потрепери и пулсът му се укроти.

Когато отново ме помириса, придвижи носа си към тила ми, попадна на кръвта и изръмжа

загрижено.

– Драскотина – обясних аз. – Добре съм.

За последен път зарових ръце в козината му, силно го прегърнах и се изправих на крака.

Обърнах се към леля Лорън. Тя стоеше и гледаше втренчено. Взираше се.

– Трябва да тръгваме – напомних ѝ аз.

Тя вдигна поглед към мен и ме загледа така, сякаш не ме позна.

– Лиз е тук – казах аз. – Ще ни сочи пътя.

– Лиз... – преглътна тя, после кимна с глава. – Добре.

Посочих към майката на Тори:

– Нима е...?

– Още е жива, но ударът бе жесток. Няма да е на себе си още известно време.

– Добре. Дерек? Трябва да вземем Тори и Саймън. Върви след мен. Лиз, можеш ли да

вървиш най-отпред, за да сме сигурни, че пътят е чист?

– Тъй вярно, шефе – усмихна се тя.

Направих няколко крачки и чак тогава осъзнах, че леля Лорън не ни следва. Обърнах се

назад. Тя продължаваше да гледа втренчено.

– Добре съм – казах ѝ.

– Така е – тихо рече тя. После по-твърдо: – Наистина си добре.

Тръгнахме.

46

Минахме да вземем Тори и Саймън тъкмо когато те бяха тръгнали да спасяват мен. След

съвсем кратко обяснение относно земетресението и придружаващия ме вълк, аз попитах