Кели Армстронг - Разплата

накара да затреперя въпреки топлината.

– В никакъв случай, Господарю, но сключих сделка с...

– Със смъртен? – Той се извъртя, за да ме види сякаш за първи път. – Сключила си сделка

със смъртен, и то дете?

– Както споменах, историята е доста забавна и вие ще оцените...

– Тя е некромант – пристъпи към мене той. – Тази светлина...

– Нали е хубава? Сред хората със свръхестествени способности се забелязва такова

очарователно разнообразие. Дори най-слабите от тях притежават нещо като това красиво

сияние.

– Сиянието на некроманта показва силата му.

– Точно така и това е добре, защото щом е толкова слаб некромант, тя се нуждае от много

силно сияние, за да привлича духовете.

Той изсумтя и се приближи до мен. Дори не трепнах – но причината бе, че се бях

парализирала от ужас.

Това беше демон. Истински, пълноценен демон. Знаех го със сигурност и този факт

караше коленете ми да треперят.

Той спря пред мен и наклони глава, като ме преценяше с поглед. Усмихна се.

– И така – обади се полудемонът Дириел. – Имам намерение да помогна на това бедно и

безпомощно дете некромант...

– От добро сърце, предполагам.

– Ами не, изглежда, глупавото маце ме освободи. Съвсем случайно. Знаете какви са

децата, непрекъснато си играят със силите на мрака. Така че е напълно очевидно: направила

ми е услуга и ако ми разрешите да изпълня задълженията си по сделката, Господарю, ще

застана до вас...

– Колко ли сила трябва да притежава едно дете некромант, за да освободи полудемон? –

замисли се той. – Мога да усетя силата ти, малката. Нещо са ти сторили, нали така? Нямам

представа какво точно, но е нещо удивително.

Погледът му блесна и аз усетих как очите му проникват в самата ми същност и как той се

взира в ядрото на моите способности, а когато го видя, отново се усмихна и аз потръпнах.

– Може би, но тя е дете, Господарю. Сам знаете какво казва Беритският договор по повод

примамването на младежи. Доста е нечестно, съгласен съм, но много скоро тя ще порасне и

ако вие ми разрешите да култивирам детето, като изпълня договора ни...

Той погледна към полудемона.

– Каквато и сделка да си сключила с детето, може да се изпълни и по-късно. Няма да те

пусна да се изплъзнеш толкова лесно този път. Имаш склонност да изчезваш без следа.

– Но тя...

– Е достатъчно силна да те призове, когато си поиска.

Той отново се обърна към мен и преди да успея да помръдна от мястото си, ръката му бе

под брадичката ми и той я държеше с мъртвите пръсти на охранителя, които бяха странно

топли. Обърна лицето ми към своето и промърмори:

– Порасни и бъди здрава, малката. Здрава и могъща.

Порив от горещ въздух. Дириел прошепна:

– Извинявай, дете.

След това и двамата изчезнаха.

Аз прескочих мъртвото тяло на охранителя и хукнах към вратата. Дръжката се завъртя,

преди да я докосна. Огледах се, готова да побегна, ала нямаше накъде да бягам. Извадих

пистолета и дадох заден ход към стената. Вратата се отвори. Вътре надникна някой.

– Лллельо Лорън – прошепнах.

Коленете ми се прегънаха. Имаше време, когато се дразнех от непрестанните майчински

грижи на леля Лорън, ала след двете седмици, през които разчитах сама на себе си и на

други деца, уплашени и самотни като мен, загриженият вид ми дойде като топло одеяло в

мразовита нощ и аз исках да се хвърля в прегръдките

и да кажа: „Погрижи се за мен.

Оправи нещата“.

Но не го казах. Тъкмо тя беше тази, която дотърча при мен и ме прегърна, и колкото и

прекрасен да беше жестът , желанието ми да ме спаси бе отминало, аз се отдръпнах и се

чух да изричам:

– Хайде. Знам пътя.

Бързо излязохме навън, но тя хвърли поглед назад и зърна трупа на охранителя.

Зина с уста.

– Това не е ли...?

Не я оставих да изрече и дума повече, тутакси я прекъснах и започнах да заеквам:

– Аз... аз... не знам какво стана. Упплаших се, а той влезе и...

Тя ме прегърна и прошепна:

– Всичко е наред, миличка.

Разбира се, тя ми повярва. Аз все още бях нейната мъничка Клоуи, която никога не ще си и

помисли да вдига мъртъвци от гробовете им.

Щом се промъкнахме в коридора, тя видя пистолета и преди да осъзная какво става, взе го

от ръката ми. Аз се възпротивих и тя каза:

– Ако се наложи да го използваме, аз ще дръпна спусъка.

Знаех, че се опитваше да ме предпази да не застрелям някого. Аз не исках да застрелям

никого, ала нещо не ми се щеше да предам пистолета, който държах в ръка, и да ме натикат