Кели Армстронг - Разплата

човешки юмрук, рикошира в наранената ми ръка и се строши на пода, а парчета от него

влязоха в устата ми.

Докато ги изплювах, до обонянието ми достигна нещо друго, различно от миризмата на

прах от хоросан. Сладникав и странно познат мирис.

– По-бързо – каза полудемонът. – Не спирай.

Докато пълзях, люлеенето престана. Стенанието също престана. В стаята стана съвършено

тихо, нищо не помръдваше.

Огледах се. Прахта в очите ми все още предизвикваше сълзене и ме заслепяваше. Гипс

покриваше пода като с килим. По стените имаше кръпки от пукнатини и висящи парчета

хоросан.

Стаята отново изстена, този път малко по-тихо, сякаш се наместваше, остана само

сладникавият мирис.

Полудемонът продължаваше да ме подтиква. Изправих се на крака. Навън се чуваха

далечните викове и крясъци на онези от групата „Едисън“. Над главата ми светлината

проблясваше като фар и в стаята, в която липсваха прозорци, ставаше тъмно като в рог.

– Ето ти обещаното отвличане на вниманието – каза полудемонът. – Възползвай се.

Пристъпих към вратата и в същото време нещо леко ме докосна по крака. Подскочих и

погледнах надолу. Нямаше нищо. Още една крачка. Топли пръсти ме потупаха по бузата.

Нечий топъл дъх шепнеше нещо безсловесно в ухото ми, подухваше в косите ми,

гъделичкаше ме по врата.

– Ттова ти ли си? – попитах.

– Разбира се – отвърна полудемонът... от другата страна на стаята.

Огледах се. Не виждах нищо друго, освен отломки. Лампата продължаваше ту да светва, ту

да угасва. Някъде отдалече се чуваха гласове, които крещяха, че са намерили компютъра.

– Техническата им система е долу – рече полудемонът. – Идеално. А сега тръгвай.

Тръгнах напред. Вляво се чу кикот и аз се извъртях натам. Зад себе си дочух ръмжене и

отново се извъртях.

– Към вратата – каза полудемонът. – Отиди до вратата.

Силен порив горещ вятър ме събори по гръб на земята.

Над мен избухна смях. После чух нисък глас, който говореше на непознат език. Надигнах

се. Друг порив ме тръшна на земята. Наоколо ми се завихри горещ въздух, хоросановата прах

се разлетя като при пясъчна буря, като дразнеше очите ми, влизаше в носа и устата ми.

Полазих към вратата. Вятърът ме блъскаше от всички страни. От сладникавата миризма –

сега вече лепкаво сладка – стомахът ми се обърна. Нечии невидими ръце ме помилваха по

главата, по гърба, по лицето. Нечии пръсти подръпваха блузата ми, косата ми, пощипваха ме

по ръцете. Нечии гласове шепнеха и ръмжаха, пищяха в ушите ми. Ала единственият, който

бе от значение, беше гласът на полудемона, която продължаваше да ме подтиква и да ме

води към вратата.

Главата ми се удари в стената. Заопипвах наоколо, докато най-сетне намерих топката на

бравата, повдигнах се и я завъртях. Дърпах. Въртях. Дърпах.

– Не – прошепнах аз. – Моля те, недей.

„Изглежда, тези токови удари може да ми създадат неудобства.“

По косата ми пробягаха нечии пръсти. Топъл дъх помилва бузата ми. Около мен се появи

горещ вихър. Лампата запремига.

– Сладко дете – прошепна нечий глас.

– Каква е тя? – попита друг.

– Некромант.

Кикот.

– Сигурна ли си?

– Какво са ѝ сторили?

– Нещо прекрасно.

– Махайте се от нея! – скара им се полудемонът. – Тя не е ваша. Къш! Всички да се махат.

– Кккакво става? – попитах.

– Нищо страшно, дете. Това е просто част от разрухата, свързана с ритуала на

освобождаването. Обикновено се вземат предпазни мерки срещу подобно нещо, ала ние не

разполагахме с време. Нито с материали.

– Предпазни мерки срещу какво?

– Ами, когато освободите някой демон, вие отваряте...

– Портал към света на демоните?

– „Портал“ е много силна дума. По-скоро едва забележима цепка.

Докато говорехме, гласът продължаваше да се чува. Невидимите пръсти ме докосваха,

ръгаха ме.

– Това демони ли са? – попитах.

– Едва ли – изсумтя тя. – Незначителни демонови призраци. Малко по-едрички от

микроби. – Тя повиши глас. – И ще си причинят сериозни неприятности, ако не се подчинят

на заповедите ми.

Духовете подсвирнаха, изплюха се и се изкикотиха. И останаха по местата си.

– Не им обръщай внимание – каза тя. – Могат само да те докосват, нищо повече, пък и

това им е трудно да направят. Мисли за тях като за извънземни насекоми, нах лули в нашия

свят. Досадни и неприятни, ала съвсем безобидни. Не могат да се проявят в този свят без

наличието на мъртво тяло...