Кели Армстронг - Разплата

прицелваш и стреляш. Ако станеше нужда, можех да се справя.

„Виждаш ли, не си безпомощна. Имаш оръжие. Дори две.“

Две ли? Погледът ми се плъзна към охранителя и аз тежко преглътнах. Не, никога няма...

„Разбира се, че ще го направиш, ако се наложи.“

Не, аз... аз...

„Не можеш дори да довършиш изречението, с което го отричаш, нали? Би го направила,

ако това е последният ти шанс. Да контролираш мъртвите. Това е във възможностите ти.

Най-голямата ти способност.“

Стиснах очи.

– Не можеш да видиш просто така, че някой идва.

Отне ми само миг да разбера, че гласът не идва от главата ми. Полудемонът се бе върнал.

– Какво изключи алармата? – попитах.

– Нямам представа, но твоите приятели са в безопасност. Бяха се оттеглили в читалнята на

Давидоф. Групата разбра, че си избягала, но колкото и да е шокиращо, те предположиха, че

всъщност си се насочила към изхода на сградата. За късмет, наблизо нямате изход. За

жалост...

– Наблизо нямаме изход.

– Мога да ви изведа оттук. Може дори да съм в състояние да спася и леля ти по пътя. Но

приятелите ти се намират в обратна посока и не ми е възможно да...

– Тогава и аз не тръгвам. Не и докато не стане безопасно за всички ни.

– Благороден избор. Има обаче една-единствена алтернатива и се опасявам, че ще ти

хареса дори по-малко и от последното ми предложение.

– Да те освободя.

Още щом произнесох думите, вътрешният ми глас нап раво изкрещя, че са ме измамили.

Ала вече чувах виковете на групата „Едисън“. Те наистина бяха приведени в бойна

готовност, така че нямаше нужда да го прави полудемонът, не и щом можеше лесно да ни

ескортира през вратата навън и да поиска обещаната ѝ награда.

– Освободи ме и ще отслабиш магиите, направени на това място – каза тя.

– Страхотно. Това ще ускори прекратяването на експериментите, но как ще ни изведе

оттук? Не от магията се безпокоя. А от алармите и от хората с оръжие. Имам нужда...

– От отвличане на вниманието. И тъкмо това предлагам аз. Моята магия е проникнала в

това място. Разрушението ще бъде много по-пагубно, отколкото техните магии. Ще получиш

онова отклоняване на вниманието, от което имаш нужда.

Планът ни бе претърпял неуспех и тя имаше пълното право да лъже, за да ме убеди да я

освободя, докато накрая не осъзнах, че попадам в капан.

– Сключих сделка – каза тя. – Сделката, сключена от демон, е обвързваща. Освободи ме и

аз се обвързвам с думата си здраво като с вериги.

Вярвах ли ѝ? Разбира се, че не. Имах ли друг избор? Не виждах такъв.

– Кажи ми какво да правя.

43

Да освободиш полудемон не бе много по-различно от това да освободиш дух.

Предполагам, че в това имаше логика, доколкото полудемонът се намираше тук поради

факта на призоваването.

– Почти съм там, дете – каза тя и топлият

дъх се завихри около мен. – Усещам как

оковите падат. Четвърт век робия и най-после ще бъда свободна. Самите стени ще

затреперят при напускането ми и ще припнат като уплашени мишоци. Още съвсем малко.

Усещаш ли го?

Не усещах нищичко, само ми се щеше тя да млъкне, за да мога да се съсредоточа.

Тя нададе вик, което ме накара да подскоча, а в дрешника нахлу горещ вятър. Стегнах се.

Вятърът се завихри около мен, после постепенно утихна, за да се превърне в приятен бриз и

да изчезне.

Тишина.

– Това... ли е то? – попитах аз.

– Хмм. Усещаш ли нещо друго? Може би някакви вибрации?

– Не – погледнах намръщено в нейна посока аз. – Ти ми обеща отвлича...

Дрешникът се разлюля. Отгоре прозвуча глух тътен, сякаш по покрива пухтеше влак. Щом

вдигнах очи, дрешникът внезапно се разтресе и аз загубих почва под краката си.

От покрива падна керемида и ме удари по рамото. Последва я още една. Тясното

помещение заскърца и застена, стените се разцепиха и подът се покри с хоросан.

– Бягай, дете! – изкрещя полудемонът и гласът надмогна оглушителния шум над главата

ми. – Трябва да излезеш оттук!

Помъчих се да стана, ала отново паднах и застанах на четири крака. Стаята продължаваше

да скърца и стене, стените се прегъваха, разцепиха се и се отвориха. Прах от хоросан

напълни ноздрите ми и залютя в очите ми. Запълзях, без да виждам, след гласа на

полудемона, която ме водеше.

Излязох от дрешника и се озовах в главната стая. Тя също се люлееше, а плочките под мен

се кривяха и се разпадаха. Парче гипс ме трясна по гърба. Друго парче, голямо колкото