Кели Армстронг - Разплата

съжалявам още повече, ако отново ни затвореха и пропуснехме възможността да уведомим г-

н Бей къде се намираме.

Стигнахме до кабинета. Нуждаехме се от допълнителен код, ала полудемонът го знаеше.

След това им казах, че двете с полудемона отиваме да вземем леля ми и се връщаме.

– Значи магьосникът остава със сестра си? – попита полудемонът.

– Сестра си ли? – учуди се Саймън. – Тя не е...

– Сестра по магьосничество – побързах да се намеся аз. – Тя така се изразява.

Когато се отдалечихме на достатъчно разстояние от тях, аз прошепнах:

– Значи бащата на Саймън наистина е баща и на Тори?

– Най-лошо пазената тайна в сградата. – Напевният

тон се сблъска с грубия глас на

охранителя. – А това, дете мое, говори много.

– Според мен то обяснява защо майка ѝ пощуря, когато Тори ѝ призна, че харесва Саймън.

– О! Би било опасно. Такава е поуката от пазенето на тайни. Те винаги се връщат и те

преследват по най-неприятен начин. А дали тази тайна причинява нечие чувство за вина е

съвсем отделно нещо. Защото тя има морал на зла вещица, която се съвкуплява със спящи

мъже. Трябва да призная, че беше твърде забавно да наблюдавам опитите

да прелъсти

магьосника. Неуспехът ѝ нанесе силен удар на нейното его.

– Неуспехът ли? – учудих се аз, щом завихме зад ъгъла. – Но ако Тори е негова дъщеря,

очевидно...

– Очевидно нищо. На какво учат напоследък децата в училище? Сексът далеч не е

единственият начин за репродукция. Най-голямата забава настъпи тогава, когато опитите

пропаднаха, а тя имаше подръка цяла лаборатория и пълното право да използва

необходимите телесни съставки...

– Ами... Това е...

Звънецът на алармата дрънна точно над главата ми.

– Изглежда, времето свърши – измърмори полудемонът.

Тя отвори най-близката врата с електронната карта, бутна ме вътре и се шмугна след мен.

– Моята леля...

– Добре е. На няколко врати оттук е и засега е в безопасност. Ти си избягалото от клетката

си птиче.

Полудемонът ме поведе през стаята към друга врата, от която се влизаше в голям килер. Тя

ме напъха в него.

– Саймън и Тори...

– Мисля, че притежават добре функциониращи уши и умове. Ще чуят алармата и ще се

скрият, което трябва да направим и ние.

Когато влязох в килера, трупът на охранителя рухна. Аз коленичих до него.

– Мисля, че ще видиш, че е мъртъв и студен. – Гласът на полудемона долетя някъде отгоре.

– Колкото и полезен да бе като смъртен, в тази си форма той имаше повече възможности да

се промъква навсякъде.

– Мисля, ти каза, че не можеш да излезеш оттам без моята помощ.

– Не „казах“, а „намекнах“. Та аз съм демон. Ние познаваме всички клопки. А сега искам

да поогледам наоколо. Онзи пистолет е все още у теб, нали?

– Да, но...

– Извади го и да се надяваме, че няма да стане нужда да го използваш. Ще бъда точно зад

теб.

Струя топъл въздух. После останах сама с трупа на охранителя.

Алармата продължаваше да бръмчи.

Чувах ли трополенето от краката на тичащи хора? Един вик? Изстрел?

„Отпусни се. Нищо не можеш да направиш.“

Това беше проблемът. Бях набутана в скривалището си, тихо приклекнала, с треперещи

пръсти държах пистолета, с който не знаех как се стреля, със съзнанието, че нищо не мога да

направя, нищо, което да не е толкова безмилостно, че Дерек да има причина да ми крещи,

ако е тук, а един господ знаеше как копнеех да е тук. Щях да понеса и крясъците му, само да

знаех, че е в безопасност...

„Той е в безопасност. В по-голяма безопасност, отколкото ако беше с теб.“

Ако го бяхме оставили в къщата, тогава да, щеше да е много добре. Имаше си Лиз, която да

го пази да не го забележат, а той нямаше представа къде сме отишли и нямаше начин да ни

последва. Ще се разгневи, ала в безопасност.

Хвърлих поглед към охранителя. Беше рухнал във формата на купчина, а мъртвите му очи

се взираха в мен. Мислех си за него, чудех се...

„Не мисли за него. Не се чуди за нищо. Иначе желанието ти ще се изпълни и повече няма

да си сама в този килер.“

Бързо отместих поглед и изтрих образа от главата си. Проверих пистолета. В сценариите

си бях писала за престрелки, ала, за жалост, нямах ни най-малка представа откъде се пълни

пистолетът или пък дали е сигурен. В един сценарий подобни неща нямат значение. Просто

пишеш: „Клоуи стреля“, а останалото оставяш на актьора и на отдела за реквизита.

Приличаше на глок, а от онова, което помнех, те нямаха никаква сигурност. Просто се