Кели Армстронг - Разплата

че...

– Не.

– Значи, се връщаме към първоначалното ми предложение, така ли?

Само след минута аз бях коленичила върху килима и вършех нещо, за което бях се заклела

никога да не помислям дори. Да върна човешки дух в тялото му. Но точно сега това бе

единственият начин, който би предотвратил моето собствено превръщане в безжизнен труп.

Фокусирах вниманието си върху спомена за лицето му и му наредих да се върне.

– Още малко – измърмори полудемонът. – Да, така. А сега го призови при себе си.

Направих го. И се приготвих да чуя писъци.

– Всички са в салона за събрания – рече полудемонът, сякаш четеше мислите ми. –

Докарай го много бързо.

След минута ключалката щракна. Вратата широко се отвори. На прага се появи

охранителят, когото госпожа Енрайт бе убила.

Преди това той бе просто „охранителят“. Не знаех името му. Не ми и трябваше. С голяма

мъка си припомних лицето му, за да го призова. Той бе просто един анонимен и

незначителен служител в групата „Едисън“. А сега, когато отчаяно желаех да извикам

личността му, пред очите ми се появи мъж. Млад мъж. Къса кестенява коса. Лунички. С

белези от акне по страните. Колко по-голям от мен можеше да е? Преглътнах и направих

грешката да вдигна очи и да погледна в неговите. Кафяви очи, потъмнели от ярост и омраза.

Сведох поглед.

Той все още държеше електронната карта ключ в ръката си, беше я вдигнал във въздуха и

аз спрях поглед върху нея. Още една грешка. На пръста му проблесна годежна халка.

О, боже, той има жена! Деца? Може би бебе? Което никога не ще види...

Стиснах очи.

„Но ти нямаш нищо общо със смъртта му.“

Ала аз бях направила нещо, което бе не по-малко лошо. Бях го върнала в живота. И щом

погледнах лицето му, видях колко е ужасно това – омразата, гневът, отвращението.

– Затвори вратата – прошепна ми полудемонът.

Затворих я.

Охранителят ме наблюдаваше, присвил очи, като продължаваше да държи картата във

въздуха, сякаш искаше да ми я напъха в гърлото. И да ме гледа как се задавям с нея.

Щом отвори уста да проговори, думите му прозвучаха изопачено.

– Каквото и да ми кажеш да направя, няма да ти се подчиня.

Полудемонът се изкикоти.

– В такъв случай не знаеш нищо за некромантите, особено за тази тук – каза тя, макар че

той не можеше да я чуе.

– Нищо не искам – отвърнах аз. – Съжалявам...

– Съжаляваш? – Той буквално изплю думата и пристъпи към мен. Сакото му се отвори и

на гърдите му се показа дупка с овъглени ръбове. Завоня на изгорено месо. Запуших с длан

пълната си със сок от злъчка уста. Той отново пристъпи към мен.

– Спри! – заповядах аз с разтреперан глас.

Той спря и остана на място, като ме пронизваше с изгарящ поглед.

– Мога да ти предложа да вземеш оръжието му – рече полудемонът. – За да си в

безопасност.

Погледнах надолу. Пръстите му бяха върху кобура.

– Да не си помръднал – наредих му аз.

Издърпах пистолета от кобура.

– Ще ме използваш, за да избягаш, нали? Няма да стане. Твоето място е тук. Те са прави.

Вие сте чудовища. Надявам се да убият всички ви. – Той ми се захили. – Не, всъщност се

надявам да не ви убият. Надявам се да ви затворят тук и да правят експерименти с вас. Да ви

бодат, да ви обръщат на всички страни и да ви въртят, докато сами не пожелаете смъртта си.

Само преди седмица бих потръпнала от тези думи. Но днес нямах намерение да се свивам

от страх пред заплахите му и да се крия от срам пред онова, което трябваше да направя.

Казах му да седне. Той седна. Нямаше избор. След това освободих душата му, като си

представих не освобождаване, а промяна. Аз седях с кръстосани крака и затворени очи,

огърлицата беше на пода, на сантиметри от ръката ми. Пожелах си да действа. Моля те,

действай, моля те, работи...

– Е, така е по-добре – каза охранителят, а мърморенето му бе заменено от странна

музикална нотка. Той се прокашля. – Не, така е по-добре – каза той с нормален глас.

Взех си огърлицата обратно. Охранителят нададе момичешки смях. Очите му светеха в

оранжево. Той запремига и раздвижи рамене, после отново се прокашля и смехът му стана

по-дълбок. Очите му почерняха, след това отново станаха кафяви.

– Ще премина ли? – попита полудемонът от вътрешността на трупа.

Вдигнах пистолета от пода.

Полудемонът се засмя.

– Наистина ли мислиш, че ще те застрелям и ще се обрека во веки веков да остана

затворена в разлагащата се черупка? Аз съм твой слуга толкова, колкото и всеки смъртен и