Кели Армстронг - Разплата

вкъщи и изглеждаше претъпкана с двойното легло, малкото писалище и стола.

Някой седеше на писалището и пишеше, столът бе издърпан извън обхвата на камерата

колкото е възможно по-далеч. Можех да видя само едно рамо и ръка, но аз разпознах

тъмноморавата копринена блуза. През зимата бях с леля Лорън, когато си я купи.

Жената стана и вече нямаше никакво съмнение. Беше леля Лорън.

Аз доведох полудемона и посочих към екрана.

– Каква е тази стая и защо леля ми е там?

– Защото беше непослушна. Очевидно омразата към затворническия живот е фамилна

черта. Прекара едва ден в най-обикновена килия и се опита да избяга. Затова решиха, че е

нужно специално наблюдение.

– Значи е затворничка?

– Помогна ти да избягаш. Нима мислиш, че ще организират тържество в нейна чест? Че ще

пожертват едно-две агнета за целта?

– Те казаха, че се е променила и че е признала грешката си.

Полудемонът се засмя.

– И ти им повярва? Разбира се, че си им повярвала, защото те винаги са били съвършено

честни с теб.

Лицето ми пламна.

– Да, накараха я да види грешките по пътя си – каза полудемонът. – Предложиха

имунитет, опрощение и пухени завивки. Тя е много ценен член на техния екип. Но им

отказа. – Погледна ме и въздъхна. – Предполагам, че искаш и нея да спасиш?

Кимнах с глава.

– Тогава да го направим.

Хванах я за ръката, преди да успее да тръгне.

– Рей. Огненото момиче полудемон. Казаха, че била прехвърлена. И тя ли е тук?

Полудемонът се поколеба и когато проговори, в гласа ѝ прозвуча мекота.

– Не, дете. Тя не е тук. И аз не знам какво е станало с нея, затова не ме питай. Една вечер

се появи, а когато се съмна, нея вече я нямаше.

– Те са я убили...

– Няма време за това. Приятелите ти те чакат и те... – тя посочи към монитора, показващ

срещата на групата „Едисън“ – няма да са вечно там.

Най-напред освободихме Тори.

Опитах се да я подготвя, за да не се шокира, когато види мъртвец да води групата, ала тя

го зърна и след кратко учудване заяви:

– Отлично хрумване.

Имах намерение да

обясня, че не съм създала вампир охранител, ала полудемонът бе

вече на съседната врата, за да провери третата килия, а Тори стоеше точно зад нея. Реших, че

щом Тори не се възпротиви, че вдигам мъртъвци, за да ги използвам за лични цели, значи

нямаше причина да ѝ обяснявам, че съм се споразумяла с демон.

Не беше така със Саймън, който знаеше, че не мога да контролирам мъртъвци просто така.

И не можех да използвам извинения от типа „Нямам време“, тъй като време имахме

достатъчно – докато го развързвахме, докато откачахме неговото IV, докато го превързвахме

и търсехме обувките му, а полудемонът пазеше на вратата.

Казах им истината. Тори го прие мимоходом. Започвах да мисля, че Тори би приела

всичко мимоходом.

Саймън замълча за миг и аз се приготвих да чуя: „Ти луда ли си?“, но такъв си беше

Саймън. Просто се изхлузи от операционната маса, клекна до мен, докато аз надничах под

масата за обувките му, и прошепна:

– Добре ли си?

Знаех, че имаше предвид състоянието ми след вдигането на мъртъвците, и когато кимнах с

глава, той ме загледа в очите и каза:

– Добре.

Уверих го, че съм предпазлива с полудемона, и той отвърна:

– Сигурен съм. Ще продължаваме да сме предпазливи.

И това беше.

42

– На следващата спирка, скъпа леличко Лорън – заприпяваше полудемонът. – После право

към най-близкия изход – усмихна се тя – и всички ще бъдем на свобода.

– Не всички – погледна към мен Тори, докато вървяхме. – Трябва да прехвърлим

файловете с проектите им. Там има и други деца, които си мислят, че са психично болни –

като Питър и Майла. И други, които може и да не са в силата си още.

Питър беше в Лайл Хаус, когато аз пристигнах, тъкмо там го освободиха, преди да

избягаме. Не познавах Майла, знаех само, че е там отпреди да ме приемат, била е

„рехабилитирана“ и изпратена обратно в белия свят.

– С радост бих взела тези файлове – казах. – Ала нямаме време да ги преценим и

принтираме...

Тори измъкна флашка от джоба си. Дори не попитах откъде я е взела.

– Имате паролата на д-р Давидоф – каза тя. – Имаме достъп до кабинета му. Мога да

запиша файловете, докато отидеш да вземеш леля си.

– Трябва да има и телефон – додаде Саймън. – Мога отново да се свържа с татко.

Бяха прави. Щях много да съжалявам, ако си тръгнехме без тези имена. И щях да