Кели Армстронг - Разплата

– Как ще има халюцинации на момче, което не е виждала през живота си? Искате ли да ви

го опише? Защото по описанието ужасно ми заприлича на Брейди.

– Сигурен съм, че Клоуи е видяла негова фотография, но не си спомня. Брейди беше

близък с Ракел. Вероятно тя ѝ го е описала...

– За всичко имате обяснение, нали? – каза Тори. – Чудесно. Брейди, Рей и Амбър – всички

те си живеят щастливо във вашия суперспециален пансион. Искате да ни успокоите?

Повикайте ги на телефона. По-добре дори използвайте конферентната връзка по видеото. Не

ми казвайте, че не можете, защото знам, че оборудването е у мама.

– Да, така е и ние ще ви оставим да разговаряте с тях още щом...

– Сега! – изрева Тори.

По връхчетата на пръстите заподскачаха искри. Празните столове завибрираха. Един от

тях падна назад. Нейният охранител измъкна оръжието си.

– Искам да ги видя веднага! И Рей, и Брейди, и Амбър...

– Можете да искате каквото си щете, госпожице Виктория. – Вратата се отвори и вътре

влезе майката на Тори. – Но желанията ви вече нямат никакво значение. Загубихте това

право, когато избягахте.

– Значи, ти все още ме познаваш, мамо? Брее! Помислих, че толкова съм се променила, та

си забравила коя съм.

– О, познах те, Виктория. Ти си все същата разглезена принцеса, избягала миналата

седмица от отговорностите си.

– Отговорностите си ли?

Тори сви ръце в юмруци и престана да се сдържа. Моят охранител се хвърли напред, ала д-

р Давидоф му махна с ръка да се върне, а на другия – да остави оръжието си.

Тори се изправи на крака. Косата ѝ стърчеше, издаваше пукот и пускаше искри.

– Сложете ѝ успокоително – изстреля госпожа Енрайт. – Щом не умее да се държи...

– Не, Даян – противопостави се д-р Давидоф. – Трябва да се научим да се справяме с

изблиците на Виктория, без да прибягваме до медикаменти. Тори, разбираме, че си

разстроена...

– Нима? – обърна се със стола си тя. – Наистина ли разбирате? Затворихте ме в Лайл Хаус

и заявихте, че съм умствено болна. Тъпчехте ме с хапове. Убихте приятелката ми.

Превърнахте ме в генетично модифицирано чудовище и смеете да твърдите, че аз съм

виновна!

Тя удари юмруци отстрани в тялото си. От тях заизскачаха малки кълбета, което накара

охранителя ѝ да пристъпи напред.

– Това те прави неспокоен, а? – каза. – Но то е нищо.

Тя вдигна ръцете си. Между тях се завихри кълбо от енергия, отначало по-малко от

грахово зрънце, което нарастваше ли, нарастваше...

– Достатъчно, Виктория – каза д-р Давидоф. – Знаем, че си много силна...

– Нямате ни най-малка представа колко съм силна. – Тя подхвърли енергийното кълбо във

въздуха, то се завъртя около остта си, като изпускаше искри. – Но мога да ви покажа.

Майка , която стоеше зад нея, се скри от погледа на всички, докато погледите им бяха

приковани в Тори. Госпожа Енрайт раздвижи устни, произнасяйки своя магия. Докато

отворя уста, за да предупредя Тори, кълбото се изстреля от пръстите на майка

, профуча

покрай Тори и улучи приближаващия се охранител в гърдите.

Той се срути. Д-р Давидоф, госпожа Енрайт и другият член на охраната се втурнаха към

него.

– Не диша – каза охранителят. Той се опули срещу д-р Давидоф. – Той не диша.

– Господи! – Госпожа Енрайт се обърна към Тори. – Какво направи?

Тори се сепна и скочи от мястото си.

– Аз не...

– Повикай д-р Фелоус – нареди д-р Давидоф на другия охранител. – Бързо.

– Не го направих аз – каза Тори. – Не бях аз.

– Беше нещастен случай – измърмори майка ѝ.

– Не, не го направих аз. Кълна се в Бога...

– Права е. – Всички вдигнаха глави като един, като чуха гласа ми. Обърнах се и видях

госпожа Енрайт. – Не Тори направи тази магия. Вие я направихте. Видях ви, когато

хвърлихте...

Неочаквано шляпване звънна на бузата ми като невидима плесница, която бе тъй силна, че

столът ми сам тръгна назад. От носа ми рукна кръв.

– Тори – извика госпожа Енрайт. – Престани!

– Но аз не...

Тори се смрази, уловена във вцепеняваща магия.

Госпожа Енрайт се обърна към д-р Давидоф.

– Сега видя ли какво имам предвид? Тя е извън всякакъв контрол. Нахвърля се и на

врагове, и на приятели и дори не осъзнава какво върши.

– Обуздай я – каза той. – Ще отведа Клоуи в стаята ѝ.

40

И така, след седмица криене и бягане, аз отново бях там, откъдето започнах. В същата

килия. Лежах на същото легло. Сам-самичка.

Д-р Давидоф ме бе отстранил бързо от местопроизшествието, преди леля Лорън да дойде