Кели Армстронг - Разплата

Охранителят ме извози по коридорите в инвалидна количка със завързани ръце и крака.

Тори пътуваше до мен, също завързана, а количката ѝ буташе друг охранител.

– Временна мярка – беше ме уверил д-р Давидоф, когато охранителят ме завърза за стола.

– Не искаме да ти даваме още успокоително, така че това е единствената ни алтернатива,

докато се аклиматизираш.

Д-р Давидоф тръгна между охранителите. Зад тях вървяха Маргарет и Ръсел и разговаряха

с майката на Тори, която не бе казала и дума на дъщеря си, откакто бяхме пристигнали.

– Решихме, че тук е най-добре за тях – говореше Маргарет. – Имат нужда от контрол и

наблюдение, които ние просто не можем да им осигурим.

– Вашето съчувствие и загриженост са трогателни – сподели Даян Енрайт. – А къде бихте

желали да депозираме и настоящото възнаграждение на приемника ви?

Когато Маргарет отговори, почувствах хладина в тона ѝ.

– Имате номера на сметката.

– Няма да си тръгнем, докато не се уверим, че депозитът ни е преведен – пропя Ръсел. – А

ако ви хрумне да не ни платите...

– Убедена съм, че сте взели предпазни мерки срещу подобно развитие на нещата – сухо

отвърна госпожа Енрайт. – Писмо, което да се отвори, в случай че внезапно изчезнем, за да

ни разобличите?

– Не – отвърна Маргарет. – Оставили сме човек, който да чака обаждането ни. Колега,

който има пряка телефонна връзка с Наст Кабал и знае всички подробности на операцията

ни. Сигурна съм, че на г-н Ст. Клауд няма да му хареса.

Д-р Давидоф се изкикоти.

– Заплашвате един Кабал с друг Кабал? Хитро. Но няма да е необходимо. – Добродушието

изчезна от тона му. – Какъвто и интерес да питае г-н Ст. Клауд към организацията ни, това

си остава независима операция, което означава, че ние не оперираме под егидата на неговия

Кабал. Вие сключихте сделка с нас – високо възнаграждение срещу нашите субекти и

разпускане на малката ви група от бунтовници. Спечелихте си възнаграждението и ще си го

получите, без да ви заплашва предателство или насилие.

Той отново ги изгледа.

– Но като се замисля сега за парите, които ви плаща г-н Ст. Клауд, мога да предположа, че

в мига, в който излезете извън стените на безопасното място, което ви осигуряваме, бързо

ще си плюете на петите и ще избягате през девет страни в десетата.

Още щом майката на Тори отведе Маргарет и Ръсел настрана, аз го попитах за Саймън. Не

исках да доставям удоволствие на д-р Давидоф с треперещия си глас, но трябваше да знам.

– Ще те заведа да го видиш, Клоуи – отвърна той със своя снизходителен, изкуствено весел

тон, който познавах до болка.

„Виж колко сме добри с теб – говореше тонът му. – А ти как се отнасяш с нас? Искаме

само да ти помогнем.“ Забих нокти в страничните облегалки на инвалидния си стол.

Д-р Давидоф ни поведе и отвори една врата. Качихме се по рампа и се озовахме в стая за

наблюдение, гледаща към операционна зала. Хвърлих поглед към лъскавата метална

операционна маса и таблите с искрящи инструменти и се хванах за стола още по-здраво.

В стаята имаше една жена. Тя стоеше до стената срещу витрината за наблюдение и аз

забелязах само слабата ѝ ръка и работната престилка.

Вратата на операционната се отвори и в стаята влезе сивокоса жена. Беше Сю,

медицинската сестра, с която се запознах последния път тук. Тя буташе телескопичен

товарач. На него лежеше Саймън, целият в пластири.

– Не! – хвърлих се с негодувание насреща аз.

Д-р Давидоф се изкикоти.

– Дори не искам да знам какво предполагаш, че сме намислили, Клоуи. Водим Саймън, за

да го закачим за IV. Тъй като е диабетик, той лесно се обезводнява, когато повръща. Не

искаме да рискуваме, не и когато успокоителното разстройва стомаха му.

Нищо не казах, само се взирах надолу към Саймън с разтуптяно сърце.

– Предпазна мярка, Клоуи. А онова, което виждаш в момента, е просто нашата болнична

стая. Да, оборудвана е като операционна, ала само защото стаята е мултифункционална. –

Той се наведе и зашепна: – Ако погледнеш по-отблизо, обзалагам се, че върху инструментите

ще забележиш прах.

Той ми намигна в стил „добрият чичко добродушно се присмива на малкото момиченце“

и ми се искаше да... – не знам точно какво ми се щеше да направя, но нещо в изражението на

лицето ми го накара да трепне и за секунда този добродушен чичко напълно се изгуби. Аз

вече не бях малката покорна Клоуи, която познаваше. За мен щеше да е по-добре, ако бях, но