Кели Армстронг - Разплата

Погледнах към гардероба. Беше твърде далеч от мен, за да се вмъкна безшумно в него.

– Клоуи? Знам, че си тук.

Огледах се. До мен имаше огромна тоалетна маса, покрита с чаршаф. Минах зад нея и

клекнах.

„Вратата е заключена, глупачке. Тя не може да влезе.“

Не ми пукаше. Ако ме откриеха скрита в заключена стая, щяха да станат подозрителни, а

ние не можехме да си го позволим. Трябваше да отида със Саймън.

– Моля те, Клоуи – гласът ѝ прозвуча така, сякаш тя бе вътре в стаята.

„Въобразяваш си какво ли не.“

– Защо ли се върнах? – прошепна Гуен. – Какво съм си мислела? – После рече по-високо: –

Ето те и теб. Слава на бога.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Погледнах под масата, ала бях изцяло скрита,

чаршафът се спускаше чак до пода и скриваше дори стъпалата ми.

„Тя блъфира. Не може да те види. Не може...“

Гуен се появи пред мен, късата коса бе разчорлена около бледото лице, гримът се бе

размазал, очите ѝ бяха широко отворени.

– Хайде, Клоуи. Побързай!

Аз се изправих.

– Аз... аз търсех...

– Няма значение. Трябва да намериш Саймън и Тори. Знаеш ли къде са?

– В мазето, но...

– Бързо! – Тя протегна ръка да ме хване, после се сепна и прибра ръката си. – Трябва да ги

предупредиш.

– За какво?

Тя поклати глава.

– Хайде, тръгвай!

Направи жест с ръка към вратата. Аз хванах топката на бравата и я завъртях. Тя засече.

Заключено. Вратата бе все още заключена.

– Отвори я, Клои. Моля те.

Протегнах ръка към Гуен. Тя даде заден ход, ала не бе достатъчно бърза. Пръстите ми

докоснаха ръката ѝ и... преминаха през плътта. Закрих устата си с длан.

– Не пискай, Клоуи. Разбрано? Моля те, моля те, недей да пищиш.

Кимнах с глава.

„Господи! Та това е духът ѝ. Тя е мъртва.“

Не можеше да е мъртва. Чух я само преди миг, чух шума от стъпките , когато се запъти

надолу по коридора, за да ме търси. И тогава я чух за последен път.

Спомних си думите на Маргарет: „Саймън каза, че е горе. Ти я потърси там, а аз ще

огледам този край“.

Бе последвало тупване. Сякаш се бе строполило човешко тяло.

Маргарет да е убила Гуен? Идеята беше безумна. Невъзможна.

„Така е, паднала е и си е счупила врата, докато те търси.“

Преглътнах.

– Маргарет – прошепнах аз.

– Изглежда, тази стара чанта е много по-отвратителна, отколкото съм си мислела –

измънка Гуен. – Не ми хареса начина, по който се развиваха нещата. Аз... бях дочула разни

работи. За Маргарет и Ръсел. Затова побързах да тръгна, щом Андрю се обади. Не исках да се

забърквам. Ала не можах да го направя. Трябваше да се върна, мислех да предупредя Андрю,

да му помогна да ви опази, деца. Очевидно идеята бе лоша. Дори не успях да го предупредя.

Аз се извъртях към вратата.

– Дерек.

Гуен се изправи пред мен.

– В безопасност ли е?

Аз минах през нея.

– Клоуи, той в безопасност ли е? Защото ако е, ще трябва да го оставиш където е. Трябва да

предупредиш Саймън и Тори. Каза, че Маргарет ги е изпратила...

– В мазето за столове. За онези, които идват следобед.

– Никой няма да дойде, Клоуи.

Аз изтичах до вратата. Докато я отключвах, Гуен излезе през стената.

– Внимавай – прошепнах. – Маргарет...

– Може да ме види. Знам.

Гуен се върна и ми махна с ръка да излизам, като ми направи знак да се вмъкна в

съседната стая и да продължа да чакам. Ето какво направихме – аз се мушвах от стая в стая

на път за задните стълби, а Гуен проучваше пътя.

Последвах съвета

, ала като влизах, обземаше ме паника. Една-единствена мисъл

владееше ума ми: „Гуен е мъртва, Саймън и Тори са в мазето, а Дерек е горе на тавана; аз

пък направих избора си и ще стигна навреме при тях, но, боже мой, какво става?“.

Намирах се близо до задното стълбище, когато Гуен ми направи знак с ръка да се скрия.

Свих се под едно легло и покрих устата си, за да не вдишвам прахоляка.

Токчетата на Маргарет прокънтяха в коридора. Стори ми се, че утихват. „Моля те. Моля

те, моля те... Да!“ Тя заслиза по главното стълбище и викаше едно име – Ръсел. Нима Ръсел

бе тук?

Господи, трябваше да предупредя Дерек. Трябваше да се кача на тавана...

„И ако види, че Саймън е в опасност, ще се втурне да го спасява и ще го убият. По-добре

да остане, където е в момента, и да си мисли, че всичко е наред.“

Затворих очи и се съсредоточих в дишането си, докато сърцето ми не престана да

препуска. Гуен огледа наоколо, за да се увери, че е чисто, след което аз изтичах до