Кели Армстронг - Разплата

стълбището за прислугата.

Слязох, а Гуен пазеше. Оттам виждах вратата за мазето – беше открехната. Ослушах се за

Саймън и Тори – за първи път щях да се зарадвам на разправията помежду им, – но вместо

тях чух приглушените гласове на Маргарет и Ръсел, идващи иззад една затворена врата...

вратата между мен и мазето.

Гуен ме поведе напред, много предпазливо, стъпка по стъпка. Ослушвах се кога

разговорът им ще спре, кога ще проехти шум от стъпки, ала те продължаваха да говорят.

Бях на три крачки от мазето, когато пантофките на Маргарет затрополиха по твърдото

дърво.

Погледнах към мазето, ала разстоянието беше твърде голямо. Обърнах се и отворих

първата попаднала ми врата.

– Не! – прошепна Гуен.

Обърнах се. Тя лудо ми правеше знаци да изляза. После изчезна насред ръкомахането. За

миг се смразих – но мигът бе достатъчен, за да чуя как Маргарет завъртя топката на бравата

– и се извъртях, за да си потърся скривалище. Спрях. Андрю седеше на отсрещната страна

пред една холна масичка.

Гледаше ме навъсено.

– Клоуи? – повика ме по име той бавно и предпазливо, сякаш не бе напълно сигурен, че

съм аз.

– Почакай – каза Маргарет, когато вратата изскърца и се отвори. – Струва ми се, че чух

някого.

Андрю опули очи. Той ми помаха с ръка, като ми правеше знаци да се скрия зад масата –

тя беше продълговата и масивна, така че никой нямаше да ме види. Поколебах се само за

миг, после се скрих. Гуменката ми се хлъзна на нещо и аз се опитах да запазя равновесие, но

и другият ми крак се пързулна – върху пода имаше разлята мазнина – и аз се стоварих върху

масичката с ръце на нея, а коленете ми се блъснаха в ръба ѝ и яко изпукаха.

– Открихме Клоуи – каза Маргарет на прага със съвършено спокоен глас.

Вдигнах поглед и видях Ръсел да идва към мен със спринцовка в ръка. Отстъпих назад и се

катурнах върху другия край на масичката.

– Андрю – погледнах нагоре към него. – Помогни...

Андрю бе изчезнал.

Иглата ме прободе отзад по крака. Сритах Ръсел и го чух как изохка. Стаята се залюля.

Запремигвах често, често, като се мъчех да не загубя съзнание. Опитах се да стана, да се

отдалеча от масичката, ала ръцете ми изневериха и аз се стоварих върху другия ѝ край.

Ударих се в нещо меко и се изтърколих, като се спрях в една топла локва. Напрегнах се да

фокусирам погледа си и вдигнах ръце. Кръв. Лежах в гьол от кръв.

Помъчих се да стана, ала мускулите ми отказаха и аз се пльоснах на пода. Последното,

което зърнах, бе лицето на Андрю на сантиметри от мен; мъртвите му очи се взираха

невиждащо в мен.

39

Студеният метал вибрираше върху бузата ми. Някакъв автомобил изръмжа и отмина.

– Как е кръвната му захар? – далечен женски глас. Маргарет.

– Ниска. – Мъжки глас, по-близо. Ръсел. – Много ниска. Мога да му направя инжекция с

глюкоза, но ние наистина трябва да...

– Направи го.

– Дерек. – Беше гласът на Саймън, който произнесе името като стенание.

Премигах и отворих очи. Лежахме на пода на микробус. Саймън бе на няколко стъпки от

мен, все още спеше, изкривил лице, сякаш изпитваше болка.

– Дай му още успокоително – викна Маргарет от мястото на шофьора. – Не искам да се

събудят.

– Той не бива да взема твърде много...

– Направи го.

Затворих очи, за да не разберат, че съм будна. Помъчих се да се огледам, без да въртя

глава, но зърнах само Саймън, а над главата му бе маратонката на Тори.

„Дерек. Къде е...?“

Клепачите ми отново се затвориха.

Микробусът спря. Нахлу студен въздух, в който се усещаха остатъци от отработени газове.

Двигателят избоботи и утихна. Чу се още едно избоботване, сякаш се затвори гаражна врата.

Вятърът изчезна и всичко притъмня. После блесна светлинка.

Саймън окаяно се въргаляше до мен. Воня от повръщано изпълни вътрешността на

микробуса. Надзърнах през миглите си и го видях да седи, подкрепян от Ръсел, който

държеше пластмасова торба на устата му.

– Саймън – гласът ми бе дрезгав.

Той се обърна. Очите му срещнаха моите и той се помъчи да фокусира погледа си.

Устните му се отлепиха една от друга и той изрече безмълвно: „Добре си“, после се наведе

отново над торбата за повръщане.

– Какво му даде? – попита грубо някакъв мъжки глас.

Познавах този глас. Около голата ми ръка се сключиха хладни пръсти. Вдигнах очи. Над

себе си видях лицето на д-р Давидоф.

– Всичко е наред, Клоуи – усмихна се той. – Ти си у дома.