Майкъл Скот - Вещерът

надзърна вътре, после кимна и се извърна. Бе видяла как Маретю седи, закрил очи

с дясната си длан, а раменете му се тресяха, и тя разбра, че плаче за смъртта и

унищожението, които е причинил. Девата-воин знаеше, че това бе необходимо и той

без съмнение бе спасил живота им. Но в този момент, когато го видя как ридае за

стореното, почувства по-голямо доверие към него откогато и да било. Разбра, че

какъвто и да е той, не е изгубил своята човечност.

Глава петдесет и втора

Черния ястреб приближи моторницата до пристана и майсторски хвърли въжената

примка около дървения кол. Кимна към скъпата лодка, която бяха използвали Дий и

Джош, за да стигнат до острова. Тя се бе откачила и имаше опасност морето да я

отнесе.

– Е, поне знаем, че са още тук.

Марс скочи от моторницата и се обърна да подаде ръка на Хел. Тя се поколеба,

сякаш бе изненадана, а после я пое.

– Благодаря – измънка Древната.

Один стъпи на пристана и се обърна към безсмъртния.

– Ти ще дойдеш ли с нас?

Черния ястреб се изсмя.

– Луд ли си, или смяташ мен за такъв? Един безсмъртен и трима Древни отиват

на остров, пълен с чудовища. Ясно ми е кой няма да се върне от това пътуване.

Марс завъртя глава насам-натам, за да раздвижи скования си врат.

– Вероятно е прав – само ще ни бави.

– Ще ви чакам тук – каза Черния ястреб, – за да мога да ви откарам от острова,

когато дотичате с писъци.

Дори Хел се засмя.

– Няма да дотичаме с писъци.

– Щом казвате. Аз обаче ще съм тук. Поне за известно време – добави той с

усмивка.

– Мислех, че ще искаш да спасиш своя приятел Били – каза Марс.

Черния ястреб се изсмя пак.

– Повярвай ми, Били никога не се нуждае от спасяване. Обикновено другите

трябва да бъдат спасявани от него.

Глава петдесет и трета

Доктор Джон Дий стоеше по средата на коридора и виеше от ярост. Зад него един

опърпан и мръсен сфинкс го гледаше с отвращение.

Вирджиния и Джош се втурнаха в сградата на затвора и Дий се завъртя да ги

посрещне. Лицето му бе изкривено от гняв.

– Безполезно! – изкрещя той. – Безполезно, безполезно, безполезно! – Хвърли

във въздуха сноп листове и те заваляха около него като конфети.

– Какво е безполезно? – попита Вирджиния със спокоен глас, втренчила очи в

сфинкса. Езикът на създанието се стрелна към нея и тя докосна флейтата си.

Езикът изчезна.

Джош вдигна две парчета от скъсана страница и ги доближи едно до друго.

– Тези неща приличат на стенописи от египетска гробница. – Той завъртя листа

странично. – Струват ми се познати. Мисля, че баща ми може да е имал подобна

снимка на стената в кабинета си.

– Това е от пирамидата на Унис, който е царувал в Египет преди повече от четири

хиляди години – обади се Макиавели от килията точно зад Дий. – По-рано ги

наричаха Текстове от пирамидите , но в наши дни им викаме...

– ...“Книгата на мъртвите“ – довърши Джош. – Баща ми наистина има такива

снимки. Така ли щеше да събудиш създанията?

Стиснал решетката на килията си, Макиавели се усмихна, но не каза нищо.

Вирджиния застана пред Дий и се взря в очите му, използвайки волята си, за да го

успокои.

– Значи си опитал да използваш страниците, за да събудиш създанията. Кажи ми

какво стана.

Дий посочи с пръст към най-близката килия. Тя беше празна. Вирджиния пристъпи

към нея и видя купчинка бял прах в ъгъла.

– Дори не знам какво беше съществото в тази килия – някакво крилато чудовище.

Гигантски прилеп вампир, струва ми се. Изрекох думите, то отвори очи и

моментално се разпадна на прах.

– Може би си произнесъл грешно някоя дума? – предположи Вирджиния. Взе къс

хартия от ръцете на Джош. – Искам да кажа, това изглежда трудно.

– Аз говоря езика добре – сопна се Дий.

– Така е – съгласи се Макиавели. – Това му го признавам. Произношението му

също си го бива, макар да не е толкова добро като моето.

Дий се завъртя към килията, в която се намираше италианецът.

– Кажи ми какво се обърка.

Макиавели сякаш се замисли; после поклати глава.

– Няма да стане.

Дий посочи с палец към сфинкса.

– В момента той поглъща аурата ти, така че да не можеш да използваш никаква

магия срещу мен. Но ще бъде също толкова щастлив да изяде и плътта ти. Нали

така? – попита той, вдигайки очи към женското лице на създанието.

– О, обичам италианска кухня – избуботи сфинксът. Отстъпи от Дий и сведе глава,

за да надникне в отсрещната килия. – Дай ми този – каза той, като кимна към Били