Майкъл Скот - Вещерът

въображение, Барде, а той ще се нуждае от твоята защита, Паламед. Знам, че би

дал живота си за него. – Авраам вдигна леко глава към рукмата, която

продължаваше да виси във въздуха. – Точно както той бе готов да даде живота си

за всички вас.

Шекспир наведе глава, после свали очилата си и ги затърка яростно, така че

никой да не види избилата по бузите му руменина.

– И Скатах. Сянката. Наблюдавам те от десет хиляди години. Мога да напълня

цяла библиотека с твоите приключения и още една с твоите грешки. Ти без

съмнение си най-вбесяващата, безотговорна, опасна, вярна и храбра личност,

която някога съм срещал. Светът ще бъде едно по-бедно място без теб. Дала си

много на човеците и те не са ти се отплатили подобаващо. Но аз имам дар за теб.

Той е от две части и ще споделя първата с теб сега. Втората част... е, тя може би

ще трябва да почака друго място и друго време. Ето го моят дар: сестра ти е жива.

В момента е затворена в едно Сенкоцарство с Архонтката Коатликуе. Трябва да

знаеш, че тя отиде там доброволно, жертвайки себе си, за да бъдеш ти в

безопасност.

Сянката преглътна тежко. Дланите £ се отваряха и свиваха в юмруци. Кожата £

бе с цвят на тебешир, а очите £ пламтяха в зелено.

– Ти си единствената £ надежда за спасение. Помни това. Нека то те крепи, дори

когато всичко изглежда загубено. Ти трябва да оцелееш.

Скатах кимна.

– А сега е време да вървите – завърши Авраам. – Върнете се в Дану Талис и

унищожете този свят. – После, също толкова тихо, колкото се бе появил, той се

обърна и с Цагаглалал и Гилгамеш от двете си страни, изчезна обратно в кулата.

Без да каже и дума, Прометей се покатери по висящото въже в рукма виманата.

Корабът потрепери, а после се спусна бавно, докато се изравни с ръба на

площадката. Един по един, четиримата безсмъртни минаха по крилото и влязоха

вътре.

Остана само Скатах. Беше се обърнала с лице на юг, където светлините на

далечния град Дану Талис озаряваха облаците. Смяташе се, че нейният клан,

Вампирския, е неспособен на истински чувства и със сигурност не може да плаче,

но тогава защо бузите £ бяха мокри? Това трябваше да са пръски от морето далеч

долу, реши тя. Скатах ги избърса, обърна се, качи се на крилото и се шмугна в

кораба.

– Да вървим – каза тя, докато си слагаше колана. – Да приключваме с тази

работа. Имам сестра за спасяване.

Глава петдесет и пета

– Никога по-рано не съм бил тук – призна Никола Фламел. Спря и погледна

надписа над главата си.

Кей 14

– О, Никола, казах ти, че трябва да излизаш по-често от книжарницата. – Пернел

хвана съпруга си подръка, докато минаваха през масивния сив портал към новия

кей. – Отворен е от близо година. И е едно от любимите ми места в града.

– Никога не си ми казвала – рече той. Звучеше изненадано.

– Значи дори след толкова много години все още можем да се изненадваме един

друг – подразни го тя.

Той се наведе и я целуна бързо по бузата.

– Дори след толкова много години – каза той. – Е, просветли ме тогава – колко

често идваш на това място?

– Може би пет-шест пъти седмично.

– О, нима?

– Всяка сутрин, щом излизах от книжарницата, обикновено се спусках до

„Ембаркадеро“, за да се разходя покрай морето, и стигах до края на този кей. Къде

мислеше, че съм по това време?

– Мислех, че си отскочила отсреща за кафе.

– Чай, Никола – каза Пернел на френски. – Аз пия чай. Знаеш, че мразя кафе.

– Мразиш кафе ли? – попита Никола. – Откога?

– Само от около осемдесет години.

Никола премигна и бледите му очи отразиха синевата на морето.

– Това май го знаех..

– Нарочно ме дразниш.

– Може би – призна той. Загледа се по кея. – Хубав е. И е дълъг.

– Пет метра широк и се подава на сто деветдесет и четири метра в морето – каза

тя многозначително.

– Аха – кимна разбиращо Фламел. – Номерът ще е да попречим на Лотан да

излезе на брега.

– Стъпи ли на сушата, загубени сме – каза Пернел. Посочи наляво, където

Алкатраз бе скрит зад извивката на залива. – Теченията около острова са много

бързи. Всичко, което влезе във водата, ще бъде отнесено насам. Не мога да си

представя, че ще излезе някъде по-нагоре по брега.

– Ако го стори... – започна Никола.

– Ако го стори, ще се справим с него – довърши Пернел. После се усмихна, за да

смекчи суровия тон на думите си. – Ако течението го отнесе оттатък моста, има

немалък шанс да се озове от другата страна на залива, в Аламеда, може би. Да