Майкл Скотт: Вещерът

Никола Фламел умира.

Това е моментът, от който се страхувах толкова дълго; това е нощта, в която мога да стана вдовица.

Бедният ми храбър Никола! Макар че бе състарен и отслабнал, изтощен до крайност, той седя с Прометей и мен и вля последните си сили в кристалния череп, за да можем да проследим Джош до сърцето на Сан Франциско, дълбоко в леговището на доктор Джон Дий.

Гледахме с ужас как Дий превръща момчето в некромант и го кара да призове Коатликуе, зловещата Архонтка, наричана Майката на всички богове. Опитахме се да предупредим Джош, но Дий бе прекалено силен и прекъсна връзката ни. А когато Ифа, Нитен и Софи пристигнаха, Джош взе страната на Дий и неговата смъртоносна съдружница Вирджиния Деър. Не мога да спра да се чудя дали го е направил доброволно.

Гледката как Джош — нашата последна надежда и единствен шанс да сразим Тъмните древни и да опазим света — тръгва с врага бе прекалено голям удар за моя съпруг и той припадна. Още не се е събудил, а аз не съм достатъчно силна да го свестя. Трябва да пазя малкото останала ми сила за това, което предстои.

Един по един загубихме онези, крито можеха да се бият редом с нас: Ифа изчезна, затворена в едно Сенкоцарство, вкопчена във вечна борба с Архонтката Коаткликуе. Скатах и Жана са в далечното минало, нямаме връзка със Сен Жермен и загубихме контакт с Паламед и Шекспир. Дори Прометей е толкова слаб след употребата на черепа, че няма достатъчно сила да държи Сенкоцарството си цяло и то започва да се разпада около него.

Остава само Софи, а тя е разстроена от измяната на брат си. Намира се някъде в Сан Францискр, не знам къде, но поне Нитен е с нея, за да я защитава. Трябва да я открия — има много неща, крито трябва да узнае.

И така всичко се свежда до мен, както винаги съм знаела, че ще стане.

Когато бях дете, преди повече от шестстотин и осемдесет години, баба ми ме запозна с един закачулен мъж с кука на мястото на лявата му ръка. Той ми предсказа бъдещето, както и бъдещето на света. А после ме закле да пазя тайна. Чакала съм този ден цял живот.

Сега, когато краят почти е настъпил, знам какво трябва да направя.

Анпу 2 2 Анпу е друго име на египетския бог на смъртта Анубис, който се изобразява като човек с глава на чакал. Тук обаче явно става дума за цяла раса от същества с подобна външност. — Б.пр. се появиха първи — високи воини с глави на чакали, с червени очи и саблени зъби, облечени в лъскави брони от черно стъкло. Изсипаха се от един димящ отвор и се пръснаха из Шибалба, като някои от тях заеха позиции пред деветте порти, водещи към огромната пещера, а други се разпръснаха из примитивното Сенкоцарство, за да се уверят, че е празно. Както винаги, се движеха в пълно мълчание; тези същества оставаха безмълвни до мига, в който се хвърлят в атака, а тогава крясъците им бяха ужасяващи.

Едва когато анпу се увериха, че Шибалба е пуста, се появи двойката.

Също като анпу, те носеха брони от стъкло и керамика, макар че техните бяха по-скоро натруфени, отколкото практични, в стил, видян за последно по време на Старото царство на Древен Египет.

Минути по-рано те бяха напуснали едно почти идеално копие на Дану Талис и бяха преминали през дузина свързани Сенкоцарства — някои забележително подобни на земята, а други напълно чужди. И макар че и двамата изпитваха огромно вродено любопитство към безбройните светове под тяхно управление, не се забавиха нито миг. Носеха се стремглаво през сложната мрежа от лей-портали, която да ги отведе до мястото, известно като Кръстопътя.

Оставаше толкова малко време.

В Шибалба се отваряха девет порти, които приличаха на грубо издялани отвори в черната каменна стена. Избягвайки клокочещите ями от лава, които плюеха лепкави струи разтопена скала по пътя им, двамата прекосиха Сенкоцарството, за да стигнат от деветата до третата, Портата на сълзите. Дори анпу, безстрашни по природа, отказваха да се приближат до тази пещера. Древни спомени, вкоренени дълбоко в тяхното ДНК, ги предупреждаваха, че там се намира мястото, където тяхната раса едва не е била унищожена след бягството им от света на човеците.