Майкл Скотт - Вещерът

Джош вдиша дълбоко.

— Прегарящ хляб ли надушвам? — попита той изненадано.

Деър хвърли поглед назад към Дий.

— Изобщо не искам да знам откъде идва тази миризма.

— И правилно — съгласи се докторът.

Когато стигнаха до долния край на стълбите, Вирджиния се хвърли срещу двойната врата, но отскочи от нея. Тя бе заключена с катинар и тежка верига, омотана около дръжките.

— Сигурен съм, че това е нарушение на правилата за пожарна безопасност — промърмори Дий.

Вирджиния Деър каза нещо на език, който не бе използван на американския континент от векове, а после бързо мина отново на английски.

— Възможно ли е този ден да стане още по-лош? — промърмори тя.

Чу се щракване, после съскане и пръскачките на тавана оживяха, окъпвайки тримата с вода и загръщайки всичко в зловонна влага.

— Предполагам, че да — каза тя. Мушна с показалец в гърдите на Дий. — Ти приличаш на семейство Фламел повече, отколкото ти се иска да признаеш, докторе. Смърт и разруха следват и теб.

— Изобщо не съм като тях. — Дий обхвана с длан катинара и го стисна. Аурата му лумна в жълто около пръстите му и закапа на пода на дълги лепкави нишки.

— Мислех, че не искаш да използваш аурата си — рече бързо Деър.

— Предполагам, че в дадения момент няма голямо значение къде съм — каза докторът, разкъса катинара по средата, като че ли бе от картон, и го захвърли настрани.

— Сега вече всички знаят къде си — отбеляза Джош.

— И ще дойдат за мен — съгласи се Дий. Бутна вратите и се отдръпна, за да позволи на безсмъртната и момчето да излязат преди него. После, като хвърли поглед към пламъците, които продължаваха да горят въпреки пръскачките, се втурна през вратата… и се блъсна право в Джош и Деър, които бяха спрели току отвъд прага.

— Струва ми се, че май вече са тук — промърмори Джош.

— Марс Ултор.

Марс Ултор бе стоял затворен толкова дълго, че бе загубил способността да различава сънищата от спомените. Дали тези образи и мисли, витаещи в главата му, бяха действително негови, или му бяха внушени от Кларент? Дали миналото, което си спомняше, бе собствената му история, историята на меча, или пък на хората, които го бяха носили преди него? А може би объркана смесица от трите? Кое бе вярното?

И макар че Марс Ултор не бе сигурен за толкова много неща, имаше няколко спомена, в които се бе вкопчил. Спомени, които представляваха съществена част от него. Това бяха спомените, които го изграждаха.

Помнеше синовете си Ромул и Рем. Тези спомени не го бяха напускали никога. Но колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни лицето на жена си.

— Марс.

Можеше да си спомни някои битки в най-малки подробности. Знаеше имената на всеки крал и селяк, с когото се бе сражавал, на всеки герой, когото бе убил, и на всеки страхливец, който бе избягал от него. Помнеше изследователските пътешествия, когато двамата с Прометей бяха обикаляли непознатия свят и дори бяха ходили извън него — в новосъздадените Сенкоцарства.

— Господарю Марс.

Беше виждал чудеса и ужаси. Беше се сражавал с Древни и с Архонти, с Предтечи и дори с разпръснатите останки от самите легендарни Земни господари. В онези дни го бяха почитали като герой, спасител на човеците.

— Марс. Събуди се.

Не искаше да се събужда, защото това му носеше болка, но по-лошо от болката бе осъзнаването, че е затворник и ще си остане такъв до края на времето. А когато бе буден, страданията му напомняха за времената, когато човеците бяха започнали да се страхуват от него и да го мразят.

— Събуди се.

— Марс… Марс… Марс…

Гласът — или пък бяха гласове — бе настоятелен, дразнещ и смътно познат.

— Събуди се!

В своя затвор от кост, дълбоко в Парижките катакомби, Древния отвори очи. За миг те бяха яркосини, преди да запламтят в червено.

— Сега пък какво? — изръмжа той и гласът му отекна в шлема, който никога не слизаше от главата му.

Срещу него стояха мъж и жена, които приличаха на човеци. Бяха високи и стройни, силно загорялата им кожа контрастираше с белоснежните тениски, бели джинси и гуменки. Жената носеше тъмната си коса подстригана ниско по черепа, докато главата на мъжа бе гладко обръсната. Очите и на двамата бяха скрити зад еднакви широки слънчеви очила.

Те ги свалиха едновременно. Очите им бяха яркосини, зениците представляваха мънички черни точици. Дори през болката от своята непрестанно горяща и втвърдяваща се аура, Марс Ултор си ги спомни. Те не бяха човеци; бяха Древни.