Майкл Скотт - Вещерът

Очите на Марс затрепкаха от червено в синьо и обратно, и дим бликна изпод шлема му. Твърдата му като камък кожа се набразди от безброй пламтящи пукнатини и започна да се свлича на миризливи слоеве. Плененият Древен успя да се придвижи на сантиметър-два напред, преди новата му кожа да се втвърди повторно. Той зави и закрещя, докато пещерата не се изпълни с мириса на неговата ярост и страх — зловонна смесица, която смърдеше на изгоряло месо и овъглени кости. Накрая, когато се изтощи, погледна към жената, която някога бе негова съпруга, жената, която бе обичал повече от всички и която го бе обрекла на това вечно страдание.

— Какво искаш, Зефания? — попита той с дрезгав шепот. — Да не си дошла да ми се присмиваш?

— Какво искам, съпруже? — рече старицата с усмивка, която разкри дупки от липсващи зъби. — Дойдох да те освободя. Време е. Този свят отново има нужда от Вещер.

Двама полицаи от Сан Франциско се заковаха на място, когато странно изглеждащата тройка — жена, следвана от тийнейджър и по-възрастен мъж — нахлу през една странична врата в съсипаното стъклено-мраморно фоайе на горящата сграда.

— Има ли още някой в сгра… — започна единият полицай, а после видя, че мъжът срещу него държи в ръката си къс меч, а втори такъв е затъкнат в колана му. Докато посягаше към пистолета си, забеляза, че момчето също носи два къси меча на колана си — по един от всяка страна. А дългокосата жена, колкото и да е странно, носеше нещо, което приличаше на дървена флейта.

— Не мърдайте — заповяда вторият полицай. — Пуснете оръжията. — И двамата пазители на реда вдигнаха пистолетите.

— Господа, слава богу, че сте тук. — Дребният сивокос мъж пристъпи напред.

— Не мърдай!

— Аз съм доктор Джон Дий и съм собственик на тази компания, „Енох Ентърпрайзис“.

— Оставете мечовете на земята, сър.

— Няма да стане. Това са безценни антики от личната ми колекция. — Магьосника направи още една крачка напред.

— Не мърдай! Не те знам кой си — каза единият полицай, — но знам, че не искам никой да се приближава до мен с меч в ръка. Оставете оръжията на земята и след това елате тук. И по-бързо — добави той, когато струйки зловонен дим се запроцеждаха между затворените врати на асансьора.

Последните думи, които полицаите чуха, дойдоха откъм жената.

— Джон, защо не послушаш полицая? — Още докато говореше, тя поднесе дървената флейта към устните си. Двамата мъже чуха само една-единствена нота, преди да се строполят в безсъзнание на земята. — И стига си се моткал — тросна се Вирджиния Деър. Прекрачи през телата на пода и излезе на улицата през дупката, зейнала на мястото на главния вход. — Да вървим.

— Ще вземем колата. — Дий се обърна да тръгне към Телеграфния хълм, но се спря, осъзнавайки, че Джош не го следва. Момчето стоеше над двамата припаднали полицаи във фоайето. — Хайде, нямаме време!

— Така ли ще ги оставите? — попита Джош, явно смутен.

Дий погледна към Деър, а после пак към Джош. Двамата безсмъртни кимнаха едновременно.

Джош поклати глава.

— Аз няма да ги оставя. Цялата сграда всеки момент ще рухне върху тях.

— Нямаме време за това… — започна Деър.

— Джош! — Аурата на Дий заискри около тялото му — гневът му бе осезаем.

— Не. — Джош отпусна ръка върху омотаната с кожа дръжка на меча в колана си. Мигновено фоайето се изпълни с богатия цитрусов аромат на портокали и каменното острие запулсира бавно и равномерно в мътно червеникаво. Джош усети тръпки, когато топлината потече нагоре по лявата му ръка и по рамото му и се събра в основата на врата му. Пръстите му се свиха около познатата дръжка: това бе Кларент, древното оръжие, известно като Меча на страхливеца.

Нахлуха спомени…

Дий, в дрехи от една друга епоха, тича през горящ град, стиснал няколко книги.

Лондон, 1666-а.

Другата ръка на Джош се отпусна върху меча на десния му хълбок. Хлад се просмука в плътта му и той моментално разбра името му. Това бе Дюрандал, Въздушния меч, носен някога от едни от най-славните рицари, които светът е виждал.

Нови спомени затрепкаха и разцъфтяха…

Двама рицари в блестящи сребърна и златна броня стоят от двете страни на паднал воин и го бранят от зверовете, които обикалят в сенките наоколо и дебнат.

Сурова пламтяща ярост изпълни стомаха му.

— Изнесете ги навън — нареди Джош. — Няма да ги оставя да умрат тук.

За миг изглеждаше, че Дий ще му се противопостави, но после английският доктор кимна и устните му се извиха в усмивка, която не стигна до очите му.