Майкл Скотт: Вещерът

— Разбира се. Прав си. Не можем да ги оставим, нали, Вирджиния?

— Аз мога — каза тя.

Дий се втренчи в нея.

— Е, аз пък не мога. — Той пъхна меча зад колана си и се върна в сградата. — Ти имаш съвест, Джош — каза Магьосника, докато се навеждаше да хване под мишниците единия полицай. — Внимавай с нея: виждал съм как добри мъже умират заради скрупулите си.

Джош с лекота завлачи втория полицай по мраморния под, докато се озоваха навън.

— Татко ни е учил — мен и Софи — че трябва да следваме сърцата си и да постъпваме както смятаме за правилно.

— Баща ти изглежда добър човек — изпъшка Дий. Беше останал без дъх от усилието да влачи полицая. С Джош положиха двамата мъже зад полицейската патрулка.

— Може да се запознаете някой ден — каза момчето.

— Съмнявам се.

Вирджиния Деър се бе качила в лимузината, която все още стоеше паркирана на улицата. Покривът на колата бе застлан с пепел и проблясващ фин слой натрошено стъкло.

— Трябва да се махаме оттук — веднага!

Дий се пъхна отзад до Деър. Джош извади двата меча от колана си и ги сложи на пода пред дясната предна седалка, преди да седне на шофьорското място.

— Накъде да карам? — попита той.

Вирджиния Деър се приведе напред.

— Като за начало, просто се махни от хълма. — Още докато говореше, облак зеленикав дим изригна от покрива на сградата. Моментално аурите и на тримата затрептяха — жълта, бледозелена и златна. — Трябва да се измъкнем от този град. Това е дало сигнал на всички същества по Западното крайбрежие на Америка. Те идват насам.

Утринният въздух се изпълни със звуците на приближаващи сирени.

— И в това число не включвам полицията — добави тя.

Светът свършваше.

Един мръснобял джип „Уагъниър“, модел 1963-а, се носеше през пейзажа, който бързо губеше всяка следа от цвят. На шофьорското място седеше Прометей, огромните му длани бяха вкопчени във волана и го стискаха толкова силно, че пластмасата и металът се бяха напукали. Зад него бе Пернел Фламел, а Никола лежеше на седалката до нея с глава в скута й. Сенкоцарството на Прометей се разпадаше. Небето, синьо като яйце на червеношийка, бе избледняло до тебеширено; облаците бяха заприличали на смачкани салфетки, размазани едноцветни петна. В един миг морето бе престанало да се движи. Вълните бяха замръзнали, синьо-зеленото се бе разтворило до бяло, преди да се превърне в порой от сив прах, а златистите пясъци и лъскавите камъчета да придобият вид на изгоряла хартия и угаснали въгленчета. Призрачен вятър разпръсна пепелта, издигайки я високо във въздуха. Тя се сипеше по дървета и треви, които вече губеха форма и очертания, и ги обагряше в цвета на пергамент; цялата растителност избледняваше до жълтеникавото на крехка кост, преди да се разпадне на тебеширеносив прах.

А когато изчезна и последният помен от цвят, оттенъците на сивото започнаха да изсветляват и хоризонтът се натроши на милион блещукащи прашинки, които падаха като мръсен сняг, оставяйки след себе си само плътна, непрогледна чернота.

Джипът подскачаше по тесен крайбрежен път, моторът му виеше, колелата му се въртяха, търсейки сцепление с бързо избледняващата земя. В колата миришеше силно на анасон и аурата на Древния грееше около него яркочервена и толкова гореща, че обгаряше седалките и разтапяше покрива над главата му. Той отчаяно се мъчеше да задържи Сенкоцарството си достатъчно дълго, за да се добере с колата до Пойнт Рейес в земното Сенкоцарство. Но това бе обречена битка; светът, създаден от него преди хилядолетия, умираше, връщайки се към своето неготово състояние.

Събитията от последните часове бяха изтощили Прометей, а кристалният череп, който Древния бе използвал, за да помогне на двамата Фламел да проследят Джош до Сан Франциско, бе изсмукал енергията му като вампир. Той знаеше колко е опасен черепът — сестра му Зефания достатъчно често го бе предупреждавала за това — но все пак избра да помогне на Алхимика и жена му. Прометей винаги бе вземал страната на човеците.

Ето защо сложи ръце върху древния предмет и използва силите му… и в резултат на това черепът изсмука спомените му и пирува с аурата му. Сега той бе слаб, ужасно слаб и знаеше, че го грози реалната опасност да бъде погълнат от собствената си аура, да се превърне в огън и пепел. Само за няколко часа червената коса на Древния бе станала снежнобяла и дори яркозелените му очи бяха избледнели.

Намираше се близо, толкова близо до границата на своя свят… но още докато тази мисъл се оформяше, плътна сива мъгла обгърна колата.