Майкл Скотт - Вещерът

— Обърни се и гледай — настоя Нитен. — Ако те арестуват, няма да си в състояние да помогнеш на брат си.

Момичето се обърна и впери очи в огъня. Нитен беше прав, но тя имаше чувството, че не е редно да стои на едно място, вместо да гони брат си. Всяка секунда бавене означаваше, че Джош се отдалечава все повече и повече от нея. Образът на горящата сграда се накъса и изчезна, когато очите й се напълниха със сълзи. Тя замига и ги изтри с длани, оставяйки ивици черни сажди по бузите си. Мирисът на горяща гума и противният дъх на масло и обгорен метал се смесваха с други зловония и се носеха над събиращата се тълпа, карайки всички да отстъпят. Нитен и Софи последваха примера им.

Джош си отиде.

Софи се помъчи да осмисли думите, но това бе почти невъзможно. Брат й я бе изоставил. Само преди минути се намираше достатъчно близо, за да го докосне, но когато се бе опитала да му помогне, той се бе извърнал от нея, с изписани на лицето му ужас и отвращение, и бе последвал Дий и Вирджиния Деър.

Джош си отиде.

Заля я чувство на пълно отчаяние; стомахът й се разбунтува, заболя я гърлото. Нейният близнак, малкото й братче, бе направил онова, което се бе заклел да не прави никога: беше я изоставил. Сълзите рукнаха и силни хълцания разтърсиха тялото й, оставяйки я без дъх.

— Ще привлечеш внимание — каза тихо Нитен. Пристъпи по-близо до Софи и нежно докосна с пръсти ръката й. В миг я обгърна ароматният дървесен дъх на богат зелен чай и я заля спокойствие. — Трябва да бъдеш храбра, Софи. Силните оцеляват, но храбрите побеждават.

Момичето си пое дълбоко дъх и се втренчи в кафявите очи на Нитен. Изведнъж потресено осъзна, че те са пълни с непролети сълзи. Майстора на меча премигна и синкавата течност се изтърколи по бузите му.

— Ти не си единствената, изгубила скъп човек днес — продължи тихо Нитен. — Познавах Ифа от повече от четиристотин години. Тя беше… — Той направи пауза и лицето му омекна. — Тя беше вбесяваща, възмутителна, нахална, егоистична и надменна… и ми бе много, много скъпа. — Синьо-зелен дим се виеше от горящата сграда и се носеше през тълпата.

Софи гледаше как зяпачите се извръщат от дима и кашлят, когато той навлезе в гърлата им. Повечето почваха да плачат, когато пушекът и пепелта залютяваха в очите им. Сълзите на Нитен останаха незабелязани.

— Ти си я обичал — прошепна Софи.

Главата му помръдна в съвсем леко кимване.

— Тя също ме обичаше по свой си начин, макар че никога не би го признала. — Пръстите на Майстора на меча се стегнаха върху ръката на момичето и когато заговори, беше на прецизния и елегантен японски от неговата младост. — Но тя не е мъртва — рече той яростно. — Дори Архонтката не би могла да убие Ифа от Сенките. Преди два века тя с лекота си проби път през Сенкоцарството на Дзигоку 5 5 Адът в японската митология. — Б.пр. , когато бях отвлечен от слугите на Шинигами, Бога на смъртта. Тя ме откри, и аз ще я открия. — Той помълча и добави: — Също както ти ще откриеш и спасиш брат си.

Софи кимна. Щеше да намери Джош и да го спаси, независимо от всичко.

— Да, така е. Какво трябва да направя? — попита тя, без да се усети, че отговаря на съвършен японски.

— Последвай ме — каза Нитен и се запромъква през бързо оредяващата тълпа надолу по булеварда към Ломбард Стрийт.

Софи се затича след него, като гледаше да не изостава. Не искаше да го изгуби в тълпата. Нитен се движеше с лекота сред туристите и зяпачите, без дори да ги докосва.

— Къде отиваме? — Тя трябваше да вика, за да бъде чута през шума на събиращите се пожарни и полицейските сирени.

— Да видим Цагаглалал 6 6 Персонаж от индианските митове. — Б.пр. .

— Цагаглалал — повтори момичето и името задейства спомените на Вещицата от Ендор. — Тази, която наблюдава.

— Запази гнева си за онези, които го заслужават — тросна се Пернел Фламел. — Съпругът ми не е виновен.

— Той е катализаторът — рече Прометей.

— Неговата роля винаги е била такава. — Пернел седеше на задната седалка на колата, а Никола бе проснат до нея. Тя галеше челото на съпруга си. Алхимика се намираше в несвяст, кожата му бе пепелява, а бузите му бяха нашарени със спукани вени и пурпурни петна. Торбичките под очите му имаха цвят на синина и всеки път, когато ръката й поглаждаше темето му, под пръстите й се отделяха къси косъмчета. Никола лежеше неподвижно, дишането му бе толкова леко, че едвам се долавяше. Единственият начин Вълшебницата да разбере, че е още жив, бе да допре пръсти до шията му и да усети слабия пулс.