Майкл Скотт - Вещерът

Прометей се сепна и едва не изкара джипа от тесния път. За миг си помисли, че разпадането на Сенкоцарството го е застигнало; после вдиша хладния въздух с дъх на сол и осъзна, че това е просто естествената морска мъгла, която често плъзваше над Пойнт Рейес в земното Сенкоцарство. Понякога тя се просмукваше от единия свят в другия. Това бе още един знак, че е близо до границата на Сенкоцарството си.

Изведнъж от мъглата изникнаха смътно човешки фигури, сенки в полумрака, наредени покрай последната отсечка на пътя.

— Децата ми — прошепна Прометей. Това бяха останките от Първите хора. В една далечна епоха, в Безименния град на ръба на света, пламтящата аура на Древния бе вдъхнала искрица живот на мъртвата глина. Тромавите глинени създания бяха станали Първите хора: и макар да приличаха на чудовища, не бяха такива. Не приличаха на нищо, което светът някога е виждал. Създадени от кал, зле оформени, с голи глави, които бяха твърде едри за тънките им шии, и гладки недовършени лица, само с леки вдлъбнатини там, където би трябвало да се намират устата и очите им, те бяха последвали Прометей през Сенкоцарствата, оставяйки след себе си митове, легенди и ужас. Бяха оцелели в продължение на хилядолетия. Сега оставаха само шепа от тях, скитащи из Сенкоцарството на Прометей и търсещи живота и светлината на аурите. Звукът от двигателя на колата ги бе привлякъл и сега, подобно на цветя, следящи слънцето, лицата им се обръщаха към богатата гозба от аури в джипа — и особено познатия мирис на анасон, източника на вечния им живот.

Но без титаничната воля на Древния, която да пази света и обитателите му живи, калната им кожа се пукаше и парчета от нея започнаха да се отлюспват, разпадайки се на прах, преди да стигнат до земята. Гледайки как последните Първи хора се разтварят в нищото, Прометей зарида; кървавочервени сълзи потекоха от ъгълчетата на очите му.

— Простете ми — прошепна той на древния език на Дану Талис.

Едно от калните създания излезе на пътя точно зад колата и вдигна неестествено дългата си ръка в жест, който можеше да е поздрав или сбогуване. Древния наклони страничното огледало, така че да наблюдава фигурата. Той никога не им бе дал имена, но познаваше това създание по белезите на гърдите му. То бе едно от първите, съживени от неговата аура в изоставения град на Земните господари. Черно небитие разцъфтя зад фигурата и кафявата кал придоби цвят на сол, докато създанието се разсипваше в нищото.

— Простете ми — помоли още веднъж Прометей, но вече и последният от Първата раса, расата, която той бе дарил с неестествен живот, бе изчезнал и всяка следа от съществуването им бе заличена.

Вътрешността на колата грейна от аурата на Древния и мънички пламъчета затанцуваха по металната повърхност. Горящите върхове на пръстите му оставиха дълбоки отпечатъци върху огледалото за задно виждане, когато го наклони, за да погледне към двете фигури на задната седалка.

— Скатах бе права — изръмжа той. — Тя винаги е казвала, че смъртта и разрушението следват Никола Фламел по петите.

— Върви спокойно, не тичай — заповяда Нитен. Железните му пръсти се впиха в рамото на Софи и я накараха да спре.

Тя се изтръгна от него.

— Трябва да…

— Трябва да не привличаме вниманието — каза спокойно слабият японец. — Скрий камшика под палтото си.

Софи Нюман не бе осъзнала, че още държи в дясната си ръка сребристочерния кожен камшик на Пернел. Нави го и го пъхна под лявата си мишница.

— Огледай се — продължи Нитен. — Какво виждаш?

Софи се обърна. Стояха в подножието на Телеграфния хълм. Мазен черен дим, нашарен с танцуващи пламъци, се издигаше високо в небето. Виеха сирени, бибипкаха клаксони, а навсякъде около тях хората се бутаха да видят огъня, поглъщащ една от елегантните сгради точно под кулата Койт.

— Виждам огън… дим…

Откъм сградата се чу глухо бумтене и парчета стъкло и зидария се посипаха върху червено-белия микробус фолксваген, паркиран отпред. Всички прозорци от дясната му страна бяха станали на сол. Сянка на тревога премина по обикновено безстрастното лице на Нитен.

— Гледай хората — каза той. — Един воин трябва да усеща обкръжението си.

Софи се взря в лицата.

— Всички гледат пожара — каза тя тихо.

— Точно така — съгласи се Нитен. — И ние трябва да правим същото, ако искаме да се слеем с тълпата. Обърни се и гледай.

— Но Джош…

— Джош си отиде.

Софи понечи да поклати глава.