Майкл Скотт - Вещерът

Древния поклати глава.

— Не мисля.

— Да, дори и теб. Кой мислиш, че подтикна твоя приятел Сен Жермен да открадне огъня от теб; кой мислиш, че го научи на неговите тайни?

Древния отвори уста да заговори, но я затвори, без да каже нищо.

— Мъжът с куката ми каза, че е присъствал на началото и ще присъства и на края. — Пернел се приведе напред. — Ти си бил там, Прометей; бил си на Дану Талис за Последната битка. Той твърди, че също е бил там — трябва да си го видял.

Прометей поклати бавно едрата си глава.

— Не си го спомням. — Усмихна се тъжно. — Кристалният череп погълна моите най-стари и най-ранни спомени. Съжалявам, Вълшебнице, но не помня нищо за човека с куката. — Усмивката му помръкна, заменена от горчивина. — Но още преди черепът да ми отнеме спомените, много неща от онзи ден ми се губеха или бяха объркани.

— Не го ли помниш — яркосини очи, сребърна кука на мястото на лявата му ръка?

Прометей поклати отново глава.

— Съжалявам. Помня лицата на добрите приятели, които изгубих, макар вече да не помня имената им. Помня онези, които се възправиха срещу мен, и онези, които убих. — Той се намръщи и гласът му стана тих и далечен. — Помня писъците и виковете, звуците на битката, трясъка на метал, мириса на древна магия. Помня, че имаше огън в небето… а после светът се разцепи и морето нахлу с рев.

— Той е бил там.

— Онова беше Последната битка, Вълшебнице. Всички бяха там.

Пернел се облегна в седалката.

— Когато го срещнах за първи път, бях почти дете. Попитах го за името му. Каза, че го наричат Маретю — рече тя тихо.

— Това не е име. Прозвище е: означава смърт . Но може да означава също и мъж — каза Древния, превеждайки старата дума.

— Мислех, че е Древен…

Прометей се намръщи, изненадан от внезапно появилите се късчета от спомени. Пръстите му се впиха в облегалката.

— Маретю — промърмори той и кимна. — Смърт.

— Помниш ли го?

Той поклати глава.

— Сенки на спомени. Маретю не бе един от нас. Не беше нито Древен, нито Потомък, нито пък Архонт или Предтеча. Той беше — и още е — нещо повече и по-малко от всички нас. На мен ми се струва, че е човек. — Прометей се извърна и отпусна големите си ръце върху волана. — Къде искаш да отидеш, Вълшебнице?

— Закарай ме при Цагаглалал.

— Боже, как смърди тук долу! — Били Хлапето кихна силно. — Ама наистина смърди — притисна с длани насълзените си очи и кихна отново.

— Всъщност не е чак толкова зле. Помирисвал съм и по-лоши неща — каза тихо Николо Макиавели.

Двамата стояха в един тунел дълбоко под затвора Алкатраз. От ниския таван капеше вода и малки вълнички се плискаха около глезените им. Въздухът вонеше на гниеща риба и водорасли, примесени с острия мирис на птичи курешки и прилепово гуано. Единствената светлина идеше от отвора високо над главите им, яркосин правоъгълник сред чернотата.

Високият елегантен мъж в прашния костюм си пое дълбоко дъх.

— Всъщност напомня ми за дома.

— За дома ли? — Били се закашля. Извади шарена червена кърпа от задния джоб на джинсите си и я върза върху устата и носа си. — Да не би домът ти да смърди като тоалетна на диви животни?

Зъбите на Макиавели проблеснаха в мимолетна усмивка.

— Е, Рим и Венеция — ах, сладката Венеция — през петнайсети-шестнайсети век си бяха миризливи… макар и не толкова като Париж през осемнайсети век или Лондон в средата на деветнайсети. Бях там през 1858-а: въздухът бе толкова зловонен, че не можеше да се диша. Наричаха го Голямата смрад.

— Не мога да кажа, че това ми допада — рече Били. — Аз харесвам свежия въздух, и то в големи количества. — Той щракна с пръсти и вонящият въздух се изпълни с екзотичния аромат на червен пипер. Ефирна струйка тъмночервен дим се уви около краищата на пръстите му, а после от дланите му се издигна кълбо от прозрачен червен огън, което се залюля на височината на главата. Подскачаше и се рееше като сапунен мехур, тласкан от соления морски въздух, който свиреше в тунела. — Един шаман на апачите ме научи на това — каза гордо Били. — Не е зле, а?

— Никак не е зле. — Макиавели събра длани и миризмата на аурата на Били бе пометена от силна змийска воня. Лумна ярка бяла светлина, която огря тунела, и всяка неравност на релефа се открои ясно. Червеният мехур се пукна. — А моят господар Атон ме научи на това — каза италианецът.

Били Хлапето бързо потърка ръце и нишки от пурпурночервената му аура закапаха във водата около глезените му.