Майкл Скотт - Вещерът

Били кимна.

— Харесва ми!

— Все пак господарят е длъжен да обучи своя слуга — продължи Макиавели. — Кукулкан е трябвало да го стори.

Били отново сви рамене.

— Е, грешката не е само негова. Винаги съм имал малък проблем с подчинението. Това ме забърка в неприятности като млад и продължавам да го правя цял живот. Така и не успях да го преодолея. Черния ястреб ме обучи — имам предвид, когато не се опитваше да ме убие. От него усвоих малкото, което знам. — Били помълча за миг и добави: — Има толкова неща, за които само съм чувал или съм чел. Толкова неща, които искам да видя. — Той отново помълча, а после каза тихо: — Искам да видя всички Сенкоцарства.

— Има някои, в които не би желал да отидеш — отвърна механично Макиавели.

— Но пак остават много, които ми се иска да видя.

— Някои са чудесни — съгласи се италианецът.

— Бих могъл да науча много от теб — рече Били. — А може би и аз самият да те науча на нещичко в замяна.

— Възможно е. Само че — добави Макиавели — от доста време не съм си вземал ученик.

— Защо?

— Повярвай ми — каза италианецът, — не ти трябва да знаеш… — Той млъкна, вдигна глава и подуши въздуха с дългия си тънък нос. — Били — рече той бързо, — ще те взема за ученик и ще те науча на всичко, което знам, но при едно условие.

— Какво? — попита предпазливо Били.

— Че ще си държиш устата затворена през следващите десет минути.

Още докато говореше, в тунела лъхна противната миризма на мъртва риба и гниещи водорасли.

И от сенките се появи чудовище.

Били Хлапето направи неволно крачка назад.

— Боже, какъв грозен…

— Били!

— Остров Дану Талис — каза тихо Маретю и загърна дългото наметало плътно около тялото си. — Едно от изгубените чудеса на света.

Скатах, Жана д’Арк, Сен Жермен, Паламед и Уилям Шекспир стояха на един хълм и се взираха надолу към огромния златен град-остров, който се простираше докъдето поглед стига. Градът бе оформен като кръгов лабиринт, с искрящи сини канали, които го заобикаляха и се виеха през него. Слънцето хвърляше сребърни отблясъци по водата и сияеше ослепително в златните сгради. Някои места бяха почти твърде ярки, за да ги гледаш.

Сен Жермен седеше на зелената трева и Жана приседна до него.

— Дану Талис вече не съществува — каза той с равен глас.

— Доколкото си спомням, май бях чел някъде, че е потънал.

— Ние се върнахме десет хиляди години назад — обясни закачуленият мъж. Топъл вятър отметна края на наметалото му и разкри плоската метална кука на мястото на лявата му ръка.

— Това е Дану Талис преди Потъването.

— Преди Потъването — прошепна Скатах. Девата-воин пристъпи на една височинка и засенчи очите си с ръце. Не искаше другите да видят, че са изпълнени със сълзи. Пое си дълбоко дъх и се опита — неуспешно — да скрие треперенето в гласа си.

— Значи родителите ми и брат ми са там долу?

— Всички са там — рече Маретю. — Всички Древни са на острова — още не са се пръснали из Сенкоцарствата. Някои от тях — като Прометей и Зефания — сте ги срещали в собственото си време, но тук те са още млади. Няма да ви познават, разбира се, защото още не са ви срещнали. Ти, Скатах, ще познаеш родителите си, но те няма да те познаят, защото още не си се родила.

— Но ще мога да ги видя пак — прошепна Девата-воин. По лицето й се стичаха кървавочервени сълзи.

— Възможно е. Макар че не се знае дали ще има време.

— Защо не? — попита бързо Сен Жермен.

— Дану Талис е обречен. Това ще стане след ден или два, или може би три. Не знам. Знам, само че трябва скоро да потъне.

— Ами ако не потъне? — попита Сен Жермен. Отметна дългата си коса от лицето си. — Ами ако островът оцелее и процъфти?

— Тогава светът, който познавате, ще спре да съществува — каза разпалено Маретю. — Островът трябва да бъде разцепен и Древните да се пръснат по целия свят. Магията, която ще унищожи Дану Талис, трябва да отрови почвата, въздуха, водите и вулканичния огън, така че децата на Древните, родени след унищожението на Дану Талис, Потомците, да са тъй различни от своите родители, колкото са били родителите им от Предтечите, живели преди тях. — Мъжът с куката се обърна пак към Скатах. — Ако островът не потъне, нито ти, нито сестра ти ще съществувате някога.

Скатах поклати глава.

— Но аз съм тук, следователно островът трябва да е потънал.

— В онази нишка на времето, със сигурност… — започна Маретю, но Шекспир го прекъсна.

— Разкажи ми за нишките на времето — каза Барда.