Джос Стърлинг - Скай

— Ами ако пак ме използват, за да привлекат семейството ти? Вероятно предполагат, че Виктор ще бъде наблизо, за да ме пази. Може да заведа в реална опасност родителите си и брат ти.

— Забрави да споменеш себе си. Знаеш, че не искам да го правиш. Ако имаш някакви съмнения, не е късно да се откажеш.

— Но семейството ти ще продължи да бъде под заплаха.

— Да.

— Не е честно.

— Не, но смятам, че вършим добра работа, когато използваме дарбите си заедно. Заслужава си. Никой друГв Мрежата на савантите не може да прави такива неща като нас.

Надигнах се на лакти.

— Не бих могла да живея по този начин — Отместих се от него и седнах на ръба на дивана. Напрежението от работата вече смазваше Зед. Той не говореше за това, но аз бих се обзаложила, че сънува кошмари за нещата, на които е станал свидетел. Какво ли щеше да направи, когато разбереше, че аз няма да остана с него и че ще избягам от страх, защото се опасявам от въпроса за сродните души много повече, отколкото от Даниъл Кели?

Той сигурно чу отзвук от страховете ми, защото ме хвана през кръста, за да не ми позволи да увелича разстоянието между нас.

— Искам да бъдеш щастлива. Ще го постигнем.

Не, нямаше да стане.

— Казваш го сега, но хората непрекъснато те разочароват. — Опитвах се да го предупредя да не инвестира прекадено много в мен. — Нещата се променят. Съмнявам се, че мнозина остават с ученическата си любов.

Изражението му помръкна.

— Не си справедлива, Скай. Преди няколко дни почувствах, че си разтърсена от разкритията за сродните души, но сродните души нямат нищо общо с ученическата любов. Връзката е много по — силна.

Все още бяхме един до друг, но вече отдалечени. Можех да обвинявам единствено себе си, защото аз бях направила крачка назад.

Опитах се да говоря разумно, като зрял човек.

— Мисля, че съм справедлива. Гледам реалистично на нещата.

— Така ли ме виждаш? — Чертите на лицето му станаха по-сурови и ми напомниха, че той неслучайно има славата, че създава неприятности — Не си ли почувствала какво изпитвам? Все още ли заключваш дарбата си?

Разбира се, че ги бях усетила — силни чувства, които ме плашеха.

— Не знам кое е нормално и кое не е. Знам, че те обичам, но не мога да направя това. — Посочих между

нас.

— Разбирам. — Той седна и се премести в другия край на дивана. — Е, докато ти разсъждаваш, аз ще изгледам мача.

— Зед, моля те. Трябва да поговорим.

Той махна с ръка и купата с пуканките долетя на коленете му.

— Говорим. И дотук установихме, че аз съм само момче, с което ти се срещаш. Бягаш от чудото, че сме се намерили.

Започнах да кърша ръце. Не исках да го разстройвам, но как можех да не го направя, когато се борех за емоционалното си оцеляване? Зед не разбираше какъв е залогът за мен.

— Виж, Зед, родителите ми са се избили взаимно заради сродната душа на майка ми Не искам историята да се повтори. Нямам толкова сила тук. — Почуках с пръст по главата си.

Той кимна.

— Ясно. Майка ти и баща ти са превъртели и ние също ще превъртим. В това няма абсолютно никаква логика, но ти вероятно го знаеш. Така както аз виждам нещата, родителите ти са си навлекли проблеми, защото съдбата им е изиграла коварен номер, и майка ти е искала да избяга от баща ти, когато е трябвало да намери сродната си душа. Направили са грешка и ти си платила за нея.

Забележката му, че мама е искала да избяга, не ми хареса.

— Опитвам се да ти обясня какво чувствам, Зед.

— А моите чувства, Скай? — Той стри на прах шепа пуканки, опитвайки се да овладее гнева си. — Аз бих стъпил в огъня заради теб. По дяволите, изправих се срещу дулото на пистолет заради теб. Но достатъчно ли е това, за да ти докажа, че те обичам? И че ти си всичко за мен? Не знам какво повече да направя.

— Моля те, не се ядосвай.

— Не съм ядосан. Разочарован съм.

Боже, това беше по- лошо.

— Съжалявам.

— Да. — Той се престори, че гледа мача, но аз виждах, че чувствата му трескаво се колебаят между гняв и обида.

Почувствах се адски гадно от онова, което току-що бях направила. Зед ми беше предложил обич, която беше уникална като яйце на Фаберже, а аз я бях разбила на пух и прах. Да те отхвърли сродната ти душа беше като да те разкъсат на две половини, но не можах да се сдържа. Причинявах му болка, защото бях ужасена. Като онзи катерач, който отрязал ръката си, за да се спаси. Болката сега беше по-добре от страданието по-късно. О, Боже, права ли бях, или просто бягах?

Объркана и уплашена, аз изключих телевизора.