Брус Стърлинг: Моцарт с огледални очила

От хълма на север от града Райс разглеждаше ширналия се пред него Залцбург от осемнайсети век. Приличаше на полуизядена пица.

Мрачно издигащи се към небето кули и сивкави неуютни хамбари заграждаха руините на катедралата Сейнт Руперт. Над рафинерията се издигаше гъст, бял дим. Дори тук, под клоните на разлистения дъб Райс чувстваше в устата си тежкия дъх на суров нефт.

От острото историческо несъответствие само му стана забавно. А също и от картината на подобната на гигантски фалос помпена станция, която пръхтеше на площада в градския център и от блестящия нефтопровод, който раздираше като светкавица лабиринта от лъкатушещи каменисти улички на Залцбург. Грубичко бяха постъпили с градчето, но вината не беше на Райс. Темпоралният лъч беше избрал една случайна точка от залежния пласт под Залцбург, а след това бе разширил прохода, подобно на раздут сапунен мехур, между този свят и епохата, от която идваше Райс.

Целият комплекс се разполагаше на площ от близо една миля и бе заграден с висока телена ограда. Вече две години Райс живееше и работеше зад тази ограда, изпращайки групи във всички посоки на света — едни от тях наемаха китоловци от Нантъкит да работят на танкерите, а други сформираха екипи от местните, за да прокарват нефтопроводи до далечни места като Синай и Мексиканския залив.

И ето че сега бе излязъл за пръв път, за да види как изглежда всичко това отвън — въпреки протестите на Съдърленд, завеждаща политическия отдел на компанията. Дори само появата му можеше да задълбочила още повече фючър шока, на който бяха изложени жителите на града.

Всъщност Райс с труд я понасяше. А и без това планът за добив се изпълняваше и преизпълняваше и крайно време бе да си вземе малко почивка.

Един мопед пърпореше нагоре по хълма, огласяйки скалите със задъхано скрибуцане. Стиснал под мишница масивен стереокасетофон, мопедистът загуби ритъм с педалите, подаде отчаяно газ и най-накрая замря недалеч от него. Едва сега Райс разпозна музиката, която се лееше от стереоколоните — Симфония 40 в G минор.

Момчето видя приближаващия се към него Райс и намали звука.

— Добър вечер, господин инсталационен управител. Надявам се, не ви попречих?

— Не, всичко е наред. — Райс веднага забеляза, че вместо старомодна перука, мопедистът имаше модерна прическа тип „конска опашка“. Често го бе виждал край вратите, младежът бе един от неизменните зяпачи, които кибичеха денем и нощем зад оградата и просеха транзистори, найлонови чорапи и пеницилинови ампули. Но този път музиката го накара да си спомни нещо друго.

— Ти си Моцарт, нали?

— Волфганг Амадеус Моцарт, ваш предан слуга.

— Проклет да съм. Знаеш ли какво слушаше току що?

— Отгоре на записа пише моето име.

— Точно така. Защото ти си го написал. — Или май трябваше да каже — щеше да го напишеш. — След приблизително петнадесет години. —

Моцарт кимна.

— Толкова е красиво. Познанията ми по английски са твърде слаби за да изразя своето възхищение от него.

Всеки друг от зяпачите, на мястото на младежа досега да му е досадил с безспирните си молби. Райс беше дълбоко впечатлен от неговата тактичност и не по-малко от доста добрияа му английски. Стандартният речник на туземците рядко се простираше отвъд термини като „радио“, „лекарства“ и „чукане“.

— В града ли се връщаш?

— Да, господин инсталационен управител.

Имаше нещо в това момче, което покоряваше. Ентусиазмът, блясъкът в очите. А и без съмнение, фактът, че можеше да стане един от най-великите композитори на всички времена.

— Остави тези титли — рече Райс. — Вие тук къде ходите да се забавлявате?

От начало Съдърленд не искаше Райс да присъства на срещата. Но Райс беше експертът на компанията по темпорална физика, а Джеферсън непрестанно измъчваше американския персонал с въпроси за дупки във времето и паралелни светове.

Самият Райс беше развълнуван от възможността да се срещне с Томас Джеферсън, първият президент на Съединените Американски щати.

Двамата със Съдърленд седяха в очакване в една оборудвана с еър-къндишън приемна зала на замъка Хохензалцбург. Райс почувства че се поти под плътния дакронов костюм.

— Бях забравил колко спаряващи са тези дрехи — промърмори той.

— Радвам се, че днес поне не носиш онази проклетата шапка — отвърна Съдърленд. Реактивният лайнер от Америка закъсняваше и тя все по-често си поглеждаше часовника.