Брус Стърлинг: Специална мисия

Той пикираше от орбита в посока към Вашингтон, окръг Колумбия — и се чувстваше прекрасно. Размърда се в креслото и с усмивка погледна през плексигласовия илюминатор към огненочервения пламък, излизащ от дюзите на совалката.

Далеч долу неестествено зелените генетично модифицирани гори бяха набраздени от едва видими бръчки — старинни пътища и минни заграждения. Той прекара дългите си, тънки и подвижни пръсти по късо подстриганата синя коса. Не беше слизал от орбита вече десет месеца. Асимилацията към орбиталната дзайбацу-държава вече се лющеше като боя — или като люспеста змийска кожа.

Совалката забавяше скорост с възхитителни вибрации. Зелените дръпнати очи на пътника се обърнаха към плутократа, спящ на съседното кресло, и към жената, седяща от другата страна на пътеката. Лицето и бе застинало в гладна дзайбацурска гримаса… празни очи, покрити с червена мрежа от кръвносни съдове. Изглежда при нея вече започваха проблемите с гравитацията — твърде дълго е плавала около оста на въртене на дзайбацурия, където псевдогравитацията е винаги малка. Като се приземят, ще започне неизбежната разплата: жената ще се хвърля като беззащитна жертва от един воден дюшек на друг… Той сведе поглед. Отпуснатите на коленете му ръце се тресяха, сякаш деряха някого с нокти. Той ги вдигна и отърси напрежението от пръстите. Идиотски ръце…

Отдолу се плъзгаха като гигантско зелено видео горите ма Мериленд. До Вашингтон и лабораторията за ДНК-рекомбинация в Роквил/Мериленд оставаха 1800 акуратно тиктакащи секунди. Той дори не си спомняше кога за последен път е изпитвал такова удоволствие. В дясното му ухо вече шепнеше компютърът…

Совалката се приземи на пистата със свръхяко покритие, наземният персонал я заля с охлаждаща пяна. Пътникът слезе, здраво притиснал чантата към себе си.

На пистата вече го чакаше хеликоптер, изпратен от службата за сигурност на корпорация „Репликон“. Докато траеше полетът до щаб-квартирата на „Репликон“ в Роквил, той успя да изпие един коктейл, поемайки в себе си приятните вибрации на вътрешната обшивка на хеликоптера. Под действие на гравитацията, чистия въздух и меката светлина цели слоеве от личността му вече бяха почнали да се разпадат.

Психиката му се разплуваше като вътрешността на гнил пъпеш. Беше си направо разтапяне… Подчинявайки се на интуицията, той отвори чантата, извади от несесера механичен гребен, разгъна го с нокътя на палеца на дясната ръка.

Вибриращите зъби на гребена пуснаха черна боя, пригладиха и затъмниха синята му прическа в дзайбацки стил.

Той дръпна малкия жак от гнездото на слуховия нерв в дясното ухо и откачи компютъра-обеца. Тананикайки си тихо, за да компенсира липсата на компютърния шепот, отвори малката кутия, лежаща вътре в чантата, и постави компютъра на мястото му, в защитеното гнездо. В кутията имаше още седем мънички и адски скъпи капки, тъпкани с микросхеми и специален софтуер. Той постави нова капка и закачи обецата за бледото си продупчено ухо. Капката мигом започна да нашепва за неговите сегашни способности — за всеки случай, ако ги е забравил. Той слушаше с половин ухо.

Хеликоптерът се приземи в самия център на емблемата на „Репликон“ на покрива на четириетажната щаб-квартира. Пътникът се отправи към асансьора. Отгриза парче нокът от дясната си ръка, мушна го в стенния биоанализатор, после се залюля напред-назад, очаквайки с усмивка камерите и сонарите да го сканират, измерят и преценят.

Вратата на асансьора се отвори. Той влезе вътре — гледащ спокойно пред себе си, щастлив като сянка. Вратата отново се отвори, той мина през луксозно тапициран коридор и се озова в приемната на шефа на сигурността на „Репликон“.

Като подаде на секретаря идентификационната си карта, той пак се залюля на токовете си, докато младият служител въвеждаше данните в своя компютър. Корпоративният дух го заля като горещ душ, отваряйки всичките му пори.

Шефът на службата за сигурност имаше стоманеносива коса, загорели бръчки и огромни керамични зъби. Гостът седна и омекна като восък, поемайки вибрациите на стареца — онзи направо кипеше от честолюбие и продажност, като ръждив варел, пълен с химически отпадъци.

— Добре дошли в Роквил, Юджин.

— Благодаря, сър — отвърна събеседникът. Той се изправи на стола си и прие позата на домакина. — Радвам се да се запознаем.

Шефът на службата за сигурност заби празен поглед към монитора, който не се виждаше от мястото на събеседника.