Джос Стърлинг - Скай

Кимнах.

— Този път ще бъдат дебели като стените на У индзорския замък. Усмихнах се.

— Добре.

— И имам няколко идеи какво да направиш с онзи боклук Шон, ако започне да души около чувствата ти.

— Още по-добре.

Виктор потупа ръката ми

— Харесваш ми, Скай. Ти си борец.

— Нали? Чу ли, Зед? Повече никакви сравнения с Бамби Аз съм ротвайлер — с избухлив нрав.

— Много дребен ротвайлер — отвърна Зед, все още неубеден

* * *

Докато наближаваше уикендът, най-големият проблем беше колко трябва да знаят родителите ми за плана ни. Като майка, Карла беше на мнение да им разкажем всичко. Аз бях против, защото знаех, че те незабавно ще ми забранят да отида на срещата и ще я откажат, предупреждавайки семейство Кели, че сме ги взели на прицел. Виктор се съгласи с мен. Накрая решихме да поговорим със Сали и Саймън за вероятността похитителите все още да са в Лас Вегас, без да споменаваме за Мария Тоскана Кели.

В петък вечерта преди пътуването аз лежах свита до Зед на дивана в дома на семейство Бенедикт, докато той гледаше бейзбол. Беше ме прегърнал с едната си ръка, а с другата ядеше пуканки. Останалите от семейството се бяха изпарили, защото знаеха, че Зед иска да бъде насаме с мен, преди сутринта да ме изпрати за Лас Вегас. Аз не се интересувах толкова много от загадките на бейзбола и предпочитах да го гледам. Очите ми се плъзнаха по извивката на врата му, линията на челюстта и наклона на носа му. Как е възможно някой да бъде толкова безбожно… Единствената дума, която ми идваше на ум, беше „секси“. Не ми се струваше справедливо към нас, останалите посредствени простосмъртни. Помислих си, че той е твърде погълнат в играта, за да забележи, че го изучавам, но грешах. Зед започна да се смее.

— Скай, пак изпадаш в сантиментално настроение.

— Харесва ми да те гледам.

— Опитвам се да гледам бейзбол. Като свещено занимание е.

Притиснах се до него. Още колко дълго щях да мога да го правя?

— Не ти преча.

— Пречиш ми Усещам погледа ти, сякаш ме докосваш.

— Имаш много красиво лице.

— Благодаря, госпожице Брайт.

— За нищо, господин Бенедикт. — Изчаках един момент и сетне прошепнах: — А сега ти трябва да кажеш: „И твоето не е лошо.“

Той отмести вниманието си от екрана към обърнатото ми нагоре лице.

— Сценарий ли има? Какъв? Като в любовните романи?

— Не. Един комплимент изисква друГв отговор.

Зед замислено сбърчи чело.

— Добре тогава. Госпожице Брайт, имате прекрасно… ляво ухо.

Замерих го с шепа пуканки.

— Издъних ли се? — невинно попита той.

— Да.

Зед премести мунициите далеч от мен, легна на дивана и ме дръпна върху себе си. Отпуснах глава на гърдите му. Пръстите на краката ни се докосваха. Започнах да очертавам малки кръгове на гърдите му, наслаждавайки се на потреперването му от удоволствие. Той беше толкова различен от мен — силен там, където аз винаги бях слаба.

— Така е по-добре. В такъв случай, госпожице Брайт, позволете ми да ви кажа, че имате най-красивото ляво ухо, дясно ухо и всичко останало, което съм имал привилегията да видя. Особено много харесвам косите ви, въпреки че се навират навсякъде. — Зед махна кичур от косата ми от устата си.

— Щом настояваш да я целунеш, добре.

— Да, настоявам. Ще искам да го запишат в Конституцията като мое лично неотменимо право. Довечера ще изпратя писмо на президента.

— Хмм. — Обърнах глава към екрана. — Какъв е резултатът?

— На кого му пука?

Ето, това беше правилният отговор.

Изминаха няколко минути, докато лежахме заедно. Чувствах се спокойна, въпреки онова, което ме очакваше утре. Напълно спокойна. После обаче, каквато съм си идиотка, аз трябваше да издялам хармонията и да издълбая първата пукнатина между нас.

— Зед?

— Хмм?

— Не мислиш ли, че този опит да ме върнат в Лас Вегас, е твърде очевиден?

Почувствах напрежението му.

— Какво имаш предвид?

— Семейство Кели — поне Даниъл и Мария — са умни. Сигурно знаят, че вие все още ме пазите. Те очакват да заподозрете такава изненадваща покана.

Пръстите му галеха гръбнака ми, разпращайки електрически пулсации из тялото ми.

Да, права си. И какво означава това?

Повдигнах рамене. Искаше ми се да се съсредоточа върху прекрасното усещане, което той предизвикваше, а не да се отдавам на тревожните си мисли.

— Не мога да разбера. Не виждаш ли какво ще се случи?

Той замълча за момент.

— Не мога. Виждам те в Лас Вегас — и проблясък на казино, но нищо по — нататък. Казах ти, че не контролирам онова, което виждам. И с теб, и семейството ти има твърде много променливи величини, за да получа ясна картина.