Джос Стърлинг - Скай

— Да, и мисля, че знам какво е, въпреки че не ми е ясно как се е озовал там. Скай, родителите ти са художници, нали?

Ким нах.

— Знаеш ли какво се случва понякога с творбите на старите майстори? Открадват ги и рисуват друга картина отгоре. Трябва да обелиш новия пласт, за да видиш оригинала. Някой е направил нещо подобно със спомените ти.

Да, почувствах, че това е правилно.

Кое е оригиналът и кое — фалшификатът.

— Затова трябва да се върнем към основата.

— Ще видят ли всички? — Достатъчно неприятно беше да съживяват миналото ми пред очите ми Не исках публика.

— Не, само Зед, аз и ти — отговори Уриел. Цветовете му пулсираха в нежно розовото на състраданието. — И няма да кажем на никого, освен ако ти не пожелаеш.

Не исках да го правя, но знаех, че трябва.

— Не се страхувай — прошепна Зед. — Аз ще бъда с теб.

— Добре, добре. Какво да направя?

Уриел ми се усмихна окуражително.

— Отпусни се и ме пусни в съзнанието си.

Всичко започна добре. Почувствах го, че изследва спомените ми — онези, когато се запознах с осиновителите си и как музиката ми помогна да се излекувам. Не бях заровила тези спомени. Когато обаче Уриел открехна вратата, водеща по-назад, изпитах страх.

„Не се съпротивлявай, Скай — предаде ми Зед. — Той няма да те нарани.“

Не се страхувах от Уриел, а от онова, което се намираше зад вратата.

„Нищо, което видим там, няма да промени отношението ни към теб“ — увери ме той.

Почувствах вълни на спокойствие, идващи от другите членове на семейство Бенедикт. Хавиер правеше нещо, за да намали учестения ми пулс.

Поех си дълбоко дъх. Добре.

Уриел отмести блокажа и образите започнаха да нахлуват като тълпа, която бърза да мине през въртележките на метрото.

Студена нощ. Кипящ гняв в кола.

— До гуша ми дойде от това хлапе. Тя съсипва всичко! — Някакъв мъж удряше по волана, а жена с хлътнали бузи оправяше грима си в огледалото. Приличаше малко на мен, но кожата й беше много лоша, сякаш не се беше хранила, както трябва, няколко месеца. Пластовете пудра не скриваха дефектите.

— Какво да направя? Аз съм единствената й роднина. — Жената млясна с устни няколко пъти, докато размазваше кървавочервеното си червило.

Вратата се отвори по-назад във времето. Други устни, розовочервени, които ме целуват. Майка ми. Ухаеше на лек парфюм и имаше звънлив смях. Дългите й коси погъделичкаха коремчето ми, когато тя се наведе да ме целуне. Изкикотих се.

На вратата се позвъни.

— Стой тук, кукличке. — Тя вдигна стената на преносимото детско креватче.

В коридора се чу недоволен глас. Татко. Ние не искаме той да ни намери, нали, мамо? Защо беше дошъл? Стиснах дългоухото си зайче и се заслушах в разговора им в коридора.

— Но ти не си моята сродна душа, Иан. И двамата го знаем. Мигел е моята сродна душа. Ще отида при него и ти не можеш да ме спреш! — Гласът на мама беше свадлив. Тя беше адски ядосана, но и уплашена. И аз се уплаших.

— Ами детето? Ами аз? Не можеш да напуснеш Англия с нея!

— Ти никога не си я искал. Ревнуваш ме от нея!

— Не е вярно. Няма да ти позволя да го направиш.

— Трябва да бъда с него. Най-вече ти би трябвало да проявиш разбиране.

— Отивай тогава. Но дъщеря ми остава с мен.

Те се приближаваха. Изхленчих. Стаята беше червена от гняв и ярко златиста от обич. Тъмната фигура на мъжа ме взе от леглото и ме притисна до гърдите си. Нощната лампа с форма на мишка се взриви и във въздуха се разхвърчаха парчета.

— Мишка! — изпищях.

Мама трепереше от гняв.

— Ти загуби твърде млада Ди, твоята сродна душа, и аз наистина много съжалявам, Иан Но напук на всички шансове аз намерих моята сродна душа, след като се бях отказала да я търся, и трябва да бъда с него. А сега я остави!

Татко ме притисна още по-силно до себе си. Трепереше.

— Защо аз да остана без нищо, Франи? Няма да го понеса.

Мама понечи да ме вземе, но той протегна ръка към нея и книгите ми паднаха от лавицата и я засипаха.

Килимът под краката му започна да пуши. Разридах се.

— Престани, Франи! Ще запалиш къщата!

— Няма да ми я вземеш! — Гневът на мама се засилваше и леглото ми избухна в пламъци. — Няма да оставя детето си. — Тя протегна ръка и ме дръпна.

Горящото легло се завъртя във въздуха, стовари се върху нея и я блъсна към стената.

— Мамо! — изпищях със затворени очи.

Повече не ги видях.

ДруГобраз. Лелята с кървавочервените устни ме беше взела от болницата. Аз бях единствената оцеляла от пожара. Невидими сили ме бяха изнесли от къщата. Бяха ме намерили свита на кълбо във влажната от росата трева. Сега живеехме в апартамент. Все още ми беше студено и роклята ми беше изцапана. Бях дребничка. Главата ми не стигаше дори до дръжката на вратата. В дневната гърмеше силна музика. Бяха ми казали да не преча и затова се криех в коридора.