Джос Стърлинг - Скай

— Тогава това е хубаво, защото сега знаеш, че наистина те обичам и че си моята сродна душа.

— Да, но разбирам и ако ме лъжеш за други неща. Хората се обвиват в движещ се жълт облак, когато лъжат.

— Това вече не е честно.

— Но ти виждаш бъдещето.

— Не непрекъснато — и сега не много с теб в момента.

Усмихнах се глуповато.

— Тогава по-добре внимавай с мен.

Зед прокара ръка по лицето ми.

— Доставя ти удоволствие поне веднъж да имаш предимство.

— Да, една крачка напред, както казвате тук.

— Господ да ни е на помощ. — Той ме бутна по- навътре на леглото и се изтегна до мен. — Кога откри, че си възвърнала дарбата си?

— В склада. Така разбрах, че ти не си ме наранил, въпреки че съзнанието ми твърдеше обратното. — Млъкнах. Образите все още бяха твърде ярки. — Сигурен ли си, че не съм те застреляла — нито дори в измислици като фалшивия нож?

Зед изпъшка.

— Не ми напомняй за това. Да, сигурен съм. Не бих го забравил, нали?

— Луда съм, Зед. — Най-после го признах.

И аз съм луд — по теб.

Слязох в кухнята, облечена в дрехи, твърде големи за мен, джинси и риза с навити ръкави и чифт вълнени чорапи на Зед вместо домашни пантофи. Свиквах родителите ми да ме гледат с онова стъписано, обезнадеждено изражение, по което познавах, че съм ги разочаровала, но се страхуват да ми кажат, за да не припадна.

— Здравей, обич моя, готова ли си да се върнеш у дома? — малко нетърпеливо попита Саймън, подрънквайки с ключовете на колата на дланта си.

Зед дойде при мен, мълчаливо вдъхвайки ми смелост с присъствието си.

— Бих желала да остана още малко, моля. Мисля, че те могат да ми помогнат. — Посегнах към ръката на Зед зад гърба ми

Сали докосна гърлото си.

— Колко време?

Повдигнах рамене. Неприятно ми беше, че им причинявам болка.

— Докато разбера дали това ще има ефект.

Карла затвори очи за миг, напрягайки мислите си към бъдещето, а после се усмихна и ме погледна.

— Искрено вярвам, че можем да ти помогнем, Скай. Моля те, довери ни се. Домът ви не е далеч. Можете да дойдете за няколко минути, ако се тревожите за нея.

— Сигурна ли си, миличка? — попита Саймън.

— Сигурна съм.

Сали все още не се беше примирила с раздялата.

— Но какво могат да направят те за теб, а ние не можем?

Не знам. Струва ми се, че така е правилно.

Тя ме прегърна.

— Добре, ще опитаме. Твоето момче ще се грижи за теб.

— Да.

Сали кимна.

— Да, виждам. Ако не стане, не се безпокой. Ще опитаме нещо друго и ще продължаваме, докато решим проблема.

— Благодаря.

Родителите ми с нежелание се отправиха към дома ни, оставяйки ме с деветимата Бенедикт в кухнята им.

— Родителите ти ми харесват — тихо каза Зед и сложи ръка на раменете ми — Борят се за теб, нали?

— Да. Късметлийка съм, че ги имам. — Съзнавах, че имаме публика. Все още не ме бяха представили на Уриел, слабото, смугло момче, което стоеше до У ил. Двамата ме гледаха така, сякаш бях някакво екзотично същество. Сродната душа на Зед. Уриел беше най-малко физически внушителният в семейството и най — много се страхувах от него, защото можеше да чете миналото.

Карла плесна с ръце.

— И така, малки мои…

Малки? Тя беше най-дребната в семейството.

— Закуска! Трейс и Уриел — чинии. Хавиер — ножове и вилици. Айвс и Виктор, вие направете палачинки. Уил, ти донеси кленовия сироп.

— Ами Зед? — недоволно измърмори Айвс, изваждайки дълбока купа.

Карла ни се усмихна.

— Той е зает, успокоява момичето си и точно това трябва да прави. Седнете, вие, двамата.

Зед ме сложи на коленете си и аз се настаних да се забавлявам на представлението. Най-опасните момчета в Рикънридж бяха съвсем различни у дома. Въпреки че бяха големи мъже, Трейс и Виктор не смеха да отговарят на майка си и изпълняваха задачите си заедно с всички други. Те не криеха способностите си пред мен и аз скоро свикнах да ги виждам да извикват неща, които им трябват, да долитат в ръцете им. Беше невероятно интересно. Осъзнах, че разбирам как го правят. Силата ми се появи като бяла светлина, съвсем слаба, като нишка. Трябваше да се съсредоточа, иначе щях да я изпусна. Зачудих се дали и аз мога да правя същото. Наблюдавах как Трейс повдигна едно яйце от кутията и после, предавайки се на импулсивния си подтик, си представих как го улавям като с ласо със способността си. За моя изненада яйцето се изплъзна от контрола му, промени посоката си и полетя към нас. Зед ме накара да се наведа точно навреме. Яйцето се разби в стената зад нас и потече към пода.