Джос Стърлинг - Скай

Къде ми беше умът? Смятах да похлопам на вратата им посред нощ? В Америка всички носеха оръжие и вероятно щяха да ме застрелят, преди да разберат коя съм. Убедеността ми, че идеята е добра, се изпари. Застанах нерешително на пътеката и се зачудих дали ще имам сили да се обърна и да се прибера у дома.

— Стой, не мърдай. Вдигни ръце да ги виждаме — заповяда мъжки глас, който не познавах.

Замръзнах на място. Беше ми твърде студено, за да се движа и да разсъждавам.

И после се разнесе непогрешимият звук на зареждане на пушка — нещо, което бях чувала само във филмите. Представих си „Бъгси Малоун“ — излез с вдигнати ръце. Преглътнах истеричния си смях.

— Излез на светлината да те видим.

Положих усилия да пристъпя напред.

— И казах, горе ръцете!

Вдигнах треперещите си ръце.

— Трейс, това е Скай! — Зед изскочи от къщата, но някой го дръпна за ръката. Големият му брат Трейс, полицаят от Денвър, не го пусна да излезе.

— Може да е клопка — предупреди Трейс.

От мрака зад мен се появи Виктор. Беше ме заобиколил и бе насочил пушката към гърба ми.

— Пусни ме! — Зед се съпротивляваше, но Сол се присъедини към блокадата.

— Защо не използваш телепатия, Скай? — Сол говореше спокойно, сякаш беше съвсем естествено в три часа сутринта пред дома му да се появи момиче по халат.

Преглътнах. В главата ми вече звучаха твърде много гласове.

— Може ли да вляза? Казахте, че мога да дойда при вас.

— Сама ли е? — попита Трейс.

— Така изглежда — отвърна Виктор.

— Попитай я, за да се увериш. — Трейс спусна пушката. — Не можем да рискуваме и да сгрешим.

— Не я докосвай, Виктор! Остави я! — Зед се отскубна от ръцете на брат си и хукна надолу по стъпалата.

— Зед! — извика Сол, но вече беше късно.

Зед стигна до мен и ме притисна в обятията си.

О, миличка, премръзнала си!

— Аз… съжалявам, че идвам така — измънках.

— Престани да се извиняваш непрекъснато. Не е необходимо. Всичко е наред.

Сол доцде при нас, но сърце не му даде да ни раздели.

— Не е наред, докато не разберем защо е дошла. Тя мина през охранявания ни периметър. Не може да го е направила без чужда помощ. Способностите й не са толкова силни.

Виктор ме дръпна от прегръдката на Зед и се втренчи в очите ми със стоманен поглед. „Кажи ни защо си тук. Някой те изпрати ли?“ Той използваше дарбата си и зареждаше думите си с натиск да получи отговор. Чувах го като хармония, протичаща под мелодия. Заболя ме. „Скай, трябва да ми кажеш. “

— Престанете, престанете! — изхлипах, дръпнах се и залитнах назад. — Излезте от съзнанието ми, всичките! — Спънах се, паднах в снега и притиснах с ръце главата си.

Зед изблъска Виктор от пътя си и ме взе на ръце. Беше вбесен.

— Ще я занеса вътре. Не ме интересува какво ще кажете. Тя е моята сродна душа и по-добре не ми пречете.

Новината беше посрещната със стъписване от братята му и смирение от Сол.

— Погледнете я. Посиняла е от студ. — Зед си проби с рамо път между членовете на семейството си и ме занесе в кухнята. Хавиер и Уил бяха там и гледаха монитор, вграден в кухненския плот.

— Сама е влязла — каза Уил, който гледаше картината от камерите за наблюдение, разположени от портата до лифта. — Няма следа от друг.

— Скай, на какво си играеш? — Хавиер тръгна към мен и после видя краката ми. — Зед, забеляза ли, че тя кърви? Сложи я на плота.

Зед ме сложи да легна, а Хавиер изхлузи онова, което беше останало от обувките ми Затвори очи и сложи ръце на петите ми. Мигновено почувствах боцкане като иглички и после болката се отдръпна към пръстите на краката ми.

Виктор остави пушката на плота и извади пълнителя.

Уил, Хавиер, малкият ни брат е забравил да ни каже нещо.

Трейс поклати глава.

— Да, срещнал е сродната си душа.

Докосването на Хавиер спря за секунда, сътресение в енергийния поток, и отново се залови да лекува.

Уил подсвирна.

— Сериозно?

— Така каза. — Трейс погледна баща си, търсейки потвърждение. Сол кимна.

— Брей, виж ти. — Уил ми се ухили Радостта му беше искрена. — Имаш ли сестри, Скай?

Зед му се усмихна благодарно.

— Не знае, но ще се опитаме да разберем заради теб.

— Не забравяй и нас останалите — малко насила се усмихна Трейс. — Някои от нас нямаме време.

Сол потупа сина си по рамото.

— Търпение, синко. Ще я намериш.

— Дошла си сама чак дотук? — тихо попита Зед, докато Хавиер ме лекуваше. — Защо?

— Нуждая се от помощ — прошепнах. Искаше ми се да заровя лице в гърдите му и да изчезна. Той беше толкова топъл, а аз — толкова студена. — Нуждая се от вас.